— Свърши ли? — попита Лоул зад гърба й.
— Разбира се, от игла до конец… Ще се върнеш ли скоро? Къде е Деметра?
— Ще бъде тук след минута. Пратих едно от момчетата да я доведе.
— Мислех, че ще отидеш лично.
— Трябва да обсъдиме нещо. — Лоул стана сериозен. — Джори ни даде повече, отколкото очаквахме.
— Да, целия боен план на мрежата. Ще изолира човечеството като унищожи земните фонтани. Това ще ни раздели на две уязвими парчета.
— Очевидно — съгласи се той. — Сигурно е планирала нещо подобно и за нашия фонтан. Може би това е предназначението на двигателите в новия енергиен сателит — да го изпрати по параболична орбита право тук, в Тарсис Монтс.
Сорбел обмисли предположението.
— Не вярвам. Защо да се реже въжето на две места, като и на едно е достатъчно.
— Това ще ни изолира от Луната, спътника Европа и Астероидните станции.
— Но тези колонии не са жизнеспособни без масирана помощ от Земята. Нито пък ние.
— О, по дяволите, Елън! Ние вече сме съвсем самоподдържащи се! Мислех, че това се подразбира. Дори се противопоставяме на земната намеса във вътрешните ни дела — техните териториални претенции и импулсивните им нови проекти за тераформиране. И да ги отрежат от фонтаните, ние ще се справим отлично. По-добре от отлично. Имаме възможност да снабдяваме и спътника Европа, и останалите колонии, ние…
— Ще загинем, Лоул. Вярно, самоподдържаме се, но на принципа месец за месец. Добре, нека е година за година. Ако ни спрат редките и преработени материали и ни отрежат от новите технологии, които редовно пристигат от Земята, няма да изкараме дълго. След две-три години ще започнем да гладуваме и да се задушаваме. Разбира се, мрежата знае това, нали тя е написала програмата за нашата икономика.
— Тогава защо са тези двигатели на енергийната платформа?
— Нямам представа защо превръщат един спътник в космически кораб. Внезапният тласък ще унищожи слънчевите панели и ще ги навие на руло. Освен ако не са изградени като прикритие, а те не са. Мисля, че познавам мрежата така, както и хората. Според мен е подсъзнателно консервативна. Тя не би пропиляла скъпите марсиански ресурси, за които се е грижила толкова активно, да издигне хектари от полиморфни силикони на орбита, само за да ги разбие още в първата секунда от операцията.
— Значи това все още е загадка.
— Поне отчасти. Знаем плана за унищожаване на фонтаните.
— Можем ли да го спрем?
— Имаме куршума, пушката, а сега, с кодовете за достъп от системите на Джори, и спусъка. Мога да пусна вируса в рамките на тези 68 минути, нужни за разполагане на бомбите. Можем да блокираме висшите функции на мрежата, преди още да са се приближили… всичко останало ще представлява игра на зарове.
— Изглежда ми добре за…
— Какво става? — попита един глас зад тях.
Елън се обърна и видя Деметра, все още сънена, да влиза в стаята, водена от бабаита на Лоул.
— Миз Кафлън?
— Да, Терминал — промърмори Деметра. — Какво има сега?
— Миз Кафлън?
Някой я разтърсваше за рамото и направо я измъкваше изпод завивките. По дяволите, кой е оставил вратата отворена? Тя бе наредила да не я безпокоят.
— Миз?
— Добре де. Будна съм. Ставам!
Деметра отвори очи и се вгледа в лицето на мъжа, когото никога не… Не, това беше едрият мъж от тайната стая, този, който удари Джори. Беше се надвесил над нея и я държеше за раменете с огромните си ръце. Тя се втренчи изразително в тях.
— Имаш ли нещо против?
Той ги махна.
— Лоул и мис Елън ви искат обратно в… — той погледна към терминала — … в купола. — След това се дръпна от леглото и я изчака да стане.
— Добре — въздъхна Деметра. — Ще съм там след минута.
Той не схвана намека и не мръдна.
— Ти върви — каза тя. — Ще се видим там.
— Казаха ми да ви заведа. Веднага.
— Добре, но не мога да се облека, докато стоиш тук. Защо не ме изчакаш отвън?
Мъжът се колебаеше.