— Има само една врата — отбеляза Деметра. — Или мислиш, че ще изляза през отдушника?
Той машинално погледна към малкия отвор високо в скалната стена. Деметра трябваше да е змия, за да се промуши през него.
— Хайде, изчезвай!
Веднага щом вратата се затвори, Деметра скочи от леглото, облече си чисто бельо, неизползван гащеризон и прерови малкия си килер за чифт меки туристически обувки. Пътят до тайната стая бе твърде кален, за да си разваля сандалите. Знаеше, че няма време да отиде до обществената баня и да си хвърли няколко шепи вода на лицето, камо ли душ. Нейната горила щеше да й извади душата за такова забавяне.
Когато напусна стаята, Деметра мина покрай него и тръгна по коридора. Мъжът изтича след нея и здраво я сграбчи за ръката. Тя се извърна към него, доколкото беше възможно от хватката му.
— Как се казваш?
— Джеф.
— Джеф чий?
— Те Джинг.
— Виж, Джеф Те Джинг… Затворник ли съм, или какво?
— Казаха да те заведа и аз те водя.
— Добре, но трябва ли да ми причиняваш болка?
Джинг предъвква молбата няколко секунди.
— Няма да избягаш, нали?
— Не, разбира се. Аз също искам да видя Лоул и Елън.
— О. К. — Той отпусна пръстите си, но продължи да й държи ръката.
— Исусе! — въздъхна тя.
Джеф я преведе над водата към задънения коридор в изоставената секция от тунели право към стоманената врата. Минавайки покрай завесата на тоалетната, Деметра зави, надявайки се, че легенът е все още там и ще може да се измие. Внезапното движение изненада Джинг. Той я хвана и я натисна надолу, докато тя не допря земята.
— Обеща — каза мъжът обвиняващо.
— Исках само да си измия ръцете.
Докато минаваха през късия свързващ тунел, той заби палците си между плешките й, за да я контролира. Деметра едва можеше да пълзи. Спомни си, че така правеха със затворниците в Матамора — наричаше се „жабешка маршировка“ и тя почувства, че е толкова унизително и болезнено, колкото изглеждаше. Когато влязоха във вътрешната стая, Деметра вече бе достатъчно ядосана.
— Хей! Какво става тук?
Елън и Лоул се обърнаха към нея и прекратиха разговора си. Зад тях д-р Лий работеше на операционната маса. Бронзовото тяло на Джори беше напълно отпуснато, а дупката на главата му все още зееше. Очите му бяха вторачени в някаква точка. Не изглеждаше, че диша.
Елън погледна Те Джинг.
— В хотела ли беше?
— Да.
Елън се обърна към Деметра.
— Какво правеше?
— Спях — отвърна Кафлън.
— Защо?
Какъв глупав въпрос!
— Ами, минава полунощ, нали? Освен това не се чувствах много добре. Не и след… — тя посочи Джори, проснат на масата.
— Говори ли с някого?
— Не, отидох направо в хотела.
— Използва ли терминала в стаята си?
— Не и тази вечер. И не виждам какво… О, чакай! Помолих машината никой да не ме безпокои. Няма що, добре си свърши работата.
Елън се намръщи. Явно нещо я тревожеше.
— Какво разбираш под „не и тази вечер“?
— Обикновено, преди да си легна, записвам доклада си до Далас.
— Какво има в него?
— Това, което ми се случва през деня. Хората, с които се срещам и говоря. Какво съм разбрала за строителния проект в Долината, такива неща.
— Лоул и аз присъстваме ли в докладите? — попита Елън.
— Да, но мимоходом.
— Споменавала ли си тази стая? Екранирането й? Комбинацията на ключалката?
— Не! Лоул ме помоли да не казвам на никого. Защо…?
— Има изтичане, Дем — каза нежно Митсуно. — От това, което научихме снощи, мрежата знае неща, до които само ти си имала достъп.
— Това е абсурд! — възкликна Деметра, но почувства, че гласът й трепери.
Тя бе попълвала повечето от докладите си в режим на въпроси и отговори с терминала. Така по-лесно извличаше зрителните и слуховите си впечатления, но преди това определяше векторите на темата, която машината да следва. Това бе осигуровка срещу пилеенето на ценна памет и време за предаване, а така също не подлагаше на изпитание търпението на Грегор, който притежаваше синдрома на голямата уста. Естествено всеки изкуствен интелект можеше да промени тези вектори, ако наистина искаше. Но защо? На кого му е притрябвало?
На мрежата, разбира се.
— Добре, би могло… — поколеба се Деметра, — … да кажем… — тя се предаде и вдигна ръце. — Не знам!