Деметра се обърна в седалката и се нахвърли върху киборга, опитвайки се да го избута встрани. Със същия успех можеше да се пробва и срещу скала.
— Недей, Деметра — каза Лоул, — ще се нараниш… Добре, полковник, няма да се повтори.
Стоманените ръце го задържаха още малко, колкото Торауей да издаде безшумна команда. Пултът почерня и самоходът продължи напред.
Глава 19
Нагоре по бобеното стебло
Сякаш по свое собствено желание, но в действителност под водачеството на мрежата, самоходът се приближи до основата на космическия фонтан. Машината крачеше към северната стена на закрития периметър и спря. След моментно изчисление отново продължи бавно напред, но от време на време спираше и се накланяше към една или друга плоча. Сякаш търсеше нещо невидимо за очите на човек или киборг, подобно на куче, душещо дъските на ограда, за да открие тази с неговия мирис.
Макар да знаеше, че мрежата търси отвор, Роджър беше неспособен да й помогне. Марсианският възел управляваше по-голямата част от рутинните функции на фонтана със своите най-отдалечени и нединамични модули. Представата им за фонтана беше изцяло оперативна, оформена от числа, представящи течащите мегавати и товарни разпределения, движещи се с тонове на метър в секунда. Планът на кулата предоставяше множество точки за достъп, но киберите не ги знаеха. Техният поглед върху физическата страна на съоръжението беше вътрешен и представляваше диаграми от трафика на захранващите и поддържащите системи. Никога не го бяха виждали отвън, освен от случайни изображения от самоходите, преминаващи наблизо, за да заобиколят някоя скала.
Дори с глава, обърната под странен ъгъл, готов да контрира всяко движение на пленниците, Роджър бе в състояние да вижда през предния прозорец на самохода. С периферното си зрение той наблюдаваше един ромбоиден пътнически превоз да се издига плавно от скритата пролука между стената на периметъра и сивата страна на фонтана. След два клика транспортът беше над горния край на прозореца и излезе извън полезрението, запътен към горните слоеве на атмосферата. Роджър би могъл да каже на мрежата, че самоходът почти се е изравнил с един от входовете към кулата, ако бе в състояние да говори. Машината игнорира издигащия се превоз и продължи да се взира в стената.
— Какво става? — прошепна Деметра на Митсуно. — Загуби ли се или какво?
— Не знам — гласът му звучеше разтревожено.
Роджър беше принуден да мълчи. Ако можеше да отговори, щеше да обясни, че докато повечето товари, пътуващи нагоре и надолу по фонтана, са в херметизирани превози, строителите бяха предоставили възможност и за контейнери и части от механизми, които са по-големи и тежки от стандартните елеваторни вагони. В тези случаи стоките се поставяха върху жиростабилизационна платформа, захранвана срещу евентуално приплъзване, и изпращани „голи“ във вакуума. Сега мрежата искаше да постави самохода върху такава товарна платформа, но първо трябваше да открие входна точка в повърхността на стената. И щеше да направи това по метода на пробата и грешката, което бе направо обидно за произхождащите от човека ефективно ориентирани възприятия на Роджър. Само ако мрежата го пуснеше да управлява ръчно самохода, но това би била една прекалена доверчивост към машините, дори за него самия.
Откакто за пръв път се срещна с Деметра край Хармония Мунди, системите на Роджър започнаха да действат странно, придвижвайки го по тяхно усмотрение. Струваше му се, че е марионетка. Това чувство го ужасяваше, особено когато против волята си беше вдигнал Лоул, когото харесваше, и след това го подкара заедно с Деметра нагоре по рампата в самохода. Торауей разбираше, че мрежата го използва, получавайки достъп до мускулите и осезанията му чрез пробив в интерфейса на гърба му. Това бе същият пробив, който накара Дори да се появи пред Роджър и да го направлява, когато и трите киберсистеми за управление долавяха и анализираха съществуването на потенциална опасност. Сега мрежата се беше промъкнала през същите пробиви. Роджър почти полудяваше от това, но бе безпомощен да промени нещо.
Накрая самоходът откри правилната входна точка. Ако можеше, Роджър щеше да се изсмее. Тя представляваше стоманена, оцветена в сиво стена като останалите, но бе очертана с ярки жълто-черни ивици. Всяко човешко и киборгско око щеше да открие предупредителната линия от стотици метри разстояние. Но мрежата използваше други сензори на самохода — може би радиоприемника, — за да открие нещо по-незабележимо, но смислено за машинния интелект, например магнитна аномалия, породена от стоманената плоча или бръмченето на нейните сервомотори.