— Умре, знам. — Тя разучаваше кабелите около грубия централен процесор на компютъра, модулите за паметта и останалия инвентар на периферията. Искаше да направи възможно най-малките прекъсвания, за да сглоби после един работещ кибер, който тримата можеха да носят. — Както и Лоул ще умре, ако не изнесем тази машина навън.
— Къде ще я носим? — попита докторът.
— Някъде, където можем да установим стабилна връзка с мрежата, за предпочитане по радиото.
— Защо?
— За да започнем да предаваме кодовете за достъп.
Д-р Лий погледна надолу към операционната маса. Гърлото на Те Джинг почти не кървеше и гръдният му кош беше неподвижен. Елън знаеше какво мисли докторът — толкова много смърт тази нощ, толкова много грешни ходове.
Уей Ликсин въздъхна.
— Така или иначе, не мога да му помогна.
На изхода Лао зарови лице и се обърна.
— Уили — плесна с ръце Елън, — нуждаем се и от теб.
— Съжалявам, Деметра — каза Роджър. Беше се успокоил и сега седеше с кръстосани крака пред пулта в една малко по-човешка стойка. Кафлън даже си въобрази, че долавя съжаление в механичния му глас.
— Къде ни водиш? — попита тя.
Всичко, което виждаше през страничния прозорец на самохода, бяха звездите — блестящи точки в черното небе. Изглежда, пътуването нагоре по фонтана бе върнало времето назад и подминало изгрева. Слънчевата светлина, попадаща под ъгъл спрямо външния корпус на самохода, не можеше да заслепи полето от скъпоценни камъни под тях.
— Не ви водя аз… — започна киборгът. — Добре, вече не. Бях под външен контрол, очевидно от кибернетичния възел, който наричате „мрежа“. Какъв е… са… плановете им, никога не съм бил наясно. Знам само, че сме изстреляни с космическия фонтан в ниска марсианска орбита. Оттук… не знам…
— Долу, в тунелите, говореше за безопасно място — отбеляза Лоул. — Какво имаше предвид?
— Не знам… Помня, че ми изглеждаше като място, контролирано от мрежата. Където няма друга личност… персона?… разум?… който да се меси в намеренията й спрямо вас.
— Спрямо нас — натърти Деметра.
Тъмните устни на полковника се разтеглиха в усмивка и тя разбра, че Роджър е благодарен, задето е включен в тяхната задруга. Внезапно Деметра разбра колко ужасно се е чувствал, скитащ на открито в продължение на десетилетия в компанията единствено на машини и полуизкормени хора. Това може би беше първия път, когато имаше обща цел с човешки същества от почти петдесет години насам.
— Отиваме в новата слънчева станция — каза Лоул. — Поне трябва да е там.
— Разбира се! — Деметра за момент беше забравила за мистериозната конструкция. — Онази, която машините строят дистанционно. Но има ли на борда й място за хора? Място, където можем да дишаме? Мислех, че е с външни повърхности и открити структури.
— Посетила си я с прокси, нали?
— По погрешка. Но си спомням машина, която строеше начупена стена от тежки метални панели. Може би някаква капсула, поддържаща средата за живеене, въпреки че останах с впечатлението от наистина „дебели“ плочи и… о, да — двойни стени, подобно на изолиращите слоеве или на…
— Ракетен двигател — подсказа Торауей. — По-точно, окислителна камера.
— Защо мислиш така? — учуди се Деметра.
— Трениран съм за астронавт.
— Да — съгласи се тя. — Трябва да е двигател. И то голям, ако се съди по закривената му външна стена.
— Това потвърждава нещо казано от Джори — допълни Лоул. — Мрежата инсталира двигател на слънчевата платформа. Допълни, че това се извършва в момента.
— Така е казала мрежата — усъмни се Деметра.
— Не, след като го упоихме и прекъснахме връзките му с мрежата. Тогава говореше истината.
— Мрежата се кани да ни качи на борда и да ни отпрати нанякъде — заключи Деметра. — Някъде в безопасност. Къде може да е това? Обратно на Земята? Навън към Астероидния пояс? На спътника Европа?
— Каквото и да е решила — каза Лоул, — по-добре е да го направи веднага. Ако Елън разбере, че сме взети като заложници, ще започне да действа.
— Какво може да направи? — сви рамене Деметра.
— Разполага с вирус, вграден дълбоко в марсианските възли. Разпръснат е из множество кибери, които й принадлежат. Веднъж активирана, програмата ще прекъсне по-висшите операционни нива на мрежата, но ще остави непокътнати индивидуалните компютри, които контролират механичните функции в тунелите. Буум! И няма да има повече колективна интелигентност.