Лоул я подкрепяше за ръката, а Роджър вървеше пред тях. Лявото му крило се развяваше безпомощно от въздушното течение, което предизвикваше с движението си, а дясното беше прибрано към гърба. Деметра имаше чувството, че полковникът леко накуцва.
След като извървяха около сто метра, които спокойно можеха да бъдат както десет, така и хиляда, те стигнаха до врата, блокираща края на коридора. Беше направена от застъпващи се триъгълни плочи.
— Самоусилващ дизайн — констатира Торауей.
— Ъ? — успя да смънка Деметра.
— Краищата на плочите са направени така, че да се подкрепят една друга — обясни той. — Вероятно, за да издържат внезапен спад на налягането. По начина, по който се застъпват, пристигането ни е било очаквано. Не позволяват пробиването на шлюза отвън.
— Как ще преминем? — попита тя.
— Няма ключалка или контроли.
Деметра каза импулсивно:
— Сезам, отвори се — и вратата почна да се разтваря.
Плъзгането на плочите една в друга издаваше звук като от удрящи се остриета на мечове. Вътрешността представляваше сферична стая със сиви стени. Слабата светлина се процеждаше от дузина матови панели, разположени в кръг на височината на входа. В центъра висяха три напълно оборудвани В/Р устройства — шлемове, ръкавици, обувки и няколко сензорни подложки, — свързани в мрежата с три корди, изникващи от един пръстен на покрива. Естествено, покрив беше относително понятие.
Деметра бе прекарала стотици часове във В/Р по време на свободното падане, докато пътуваше към Марс. С необходимото количество захранващо налягане, човек можеше да помисли, че се разхожда в условията на пълна гравитация. Останалото бе съвкупната фантазия на човека и машината.
От стаята нямаше изход. Не можеха да се върнат и на разнебитения самоход. Единственото, което им оставаше, бе да плуват, остаряват и гладуват.
— Предполагам, че трябва да играем според техните правила — каза Деметра, изрита с крак предпазните панели пред входа, размаха ръце и се насочи към едно от устройствата.
Лоул я последва, но Торауей отстъпи назад.
— Хайде, полковник — подкани го тя. — В менюто за днес няма никакъв избор.
— Аз… не мога да използвам тези неща — не подхождат на моите… системи.
— Няма значение, поне кацни там — настоя тя. — Ако мрежата е решила да те включи в задругата, ще ти излъчи някакво представление или нещо друго.
Торауей кимна и се отблъсна. Докато се носеше към централната точка на стаята, той разпери здравото си крило, а с повреденото правеше спорадични махове, за да може да спре. Деметра вече прилепваше многобройните лепенки към дясното си слепоочие, гърлото, лявата подмишница, слънчевия сплит и слабините. Тя събу обувките си и пъхна крака в тежките метални ботуши на устройството. Преметна дългата си плитка на една страна и сложи прозрачния шлем на главата си, а после и ръкавиците.
В главата й проблесна статична светкавица, когато започна програмата, и Деметра откри, че плува в сива, сферична стая, с пръстен от дванайсет светлини, обикалящи я на височината на лакътя.
Лоул и Роджър бяха изчезнали.
Лоул се разхождаше по повърхността на Марс по риза с къси ръкави и риташе пясъка с крака. Усещаше силния вятър, който свободно развяваше работните му панталони, вместо да се блъска в тежката материя на скафандъра. Чувстваше, че въздухът е студен, но можеше да се диша.
Лоул прескачаше черните скали, разпръснати сред пясъците, и беше сигурен, че скоро е посещавал това място. Ами да… Хармония Мунди. Тук за последен път беше видял Роджър Торауей. След като извървя около хиляда метра през това неравно поле, Митсуно стигна до една аномалия — квадратен пясъчен басейн със страна вероятно около десет метра, почистен от скали и гладко заравнен. На повърхността му бе начертан кръг от два метра в диаметър. Едно момче бе клекнало извън кръга. Беше напълно голо, с бледа кожа и дълга права черна коса, която влизаше в бадемовите му очи. Митсуно реши, че е от евразийската раса. Когато погледна към Лоул, устните му се разтегнаха в една позната усмивка. Това момче беше… Джори, както е изглеждал преди хирурзите да го превърнат в креол.