— Известен ни е и личният мотив на Кавакита да приема веществото — допълни Марго. — Препаратът явно притежава свойството да ускорява рязко органичната регенерация и дори да увеличава продължителността на живота. Подземните същества са приели по-раншна версия на този химикал. Изглежда е продължил да го усъвършенства и след като е започнал сам да го взема. Опитните организми в моята лаборатория изобщо не показват морфологични изменения. Но и най-последните образци от веществото имат негативен ефект: видяхме колко агресивни и склонни към убийство стават мишките, а дори и едноклетъчните.
— Дотук добре, но три въпроса все още чакат отговор — намеси се Дагоста.
Двамата го погледнаха.
— Първо, защо са го убили? Струва ми се, че именно това се е случило.
— Може би са станали неуправляеми — предположи Пендъргаст.
— Или пък са започнали да виждат в негово лице причината за всички свои беди — добави Марго. — А може би е имало борба за власт между него и някой от тях. Помните ли какво пише в дневника си? „Другият става все по-нетърпелив“.
— Второ, защо споменава в същия дневник оня хербицид тиоксин? Това с нищо не се връзва. Или пък витамин D? Нали казахте, че точно него е синтезирал?
— Да не забравяме думата „необратим“, записана в дневника — каза Пендъргаст. — Може би най-накрая е разбрал, че вече не може да върне нещата назад.
— Вероятно тъкмо това е причина за отчаянието, което струи от записките му — отбеляза Марго. — Явно е насочил всичките си усилия към пречистването на препарата, но в хода на работата е пренебрегнал новите странични ефекти върху психиката.
— Трето и последно — продължи Дагоста. — Защо, по дяволите, е възпроизвел онази колиба от черепи, за която споменава в дневника си Уитлъси?
Възцари се дълго мълчание.
— Прав си, Винсънт — пръв го наруши Пендъргаст. — Лично аз не мога да проумея предназначението на тази колиба. Както и на металните предмети, които намерих върху жертвеника. — Бръкна в джоба си и постави няколко дребни неща върху бюрото на Марго. Дагоста мигом ги взе в ръка и започна да ги оглежда.
— Не са ли просто боклуци?
— Бяха подредени грижливо — поклати глава Пендъргаст. — Дори с любов… Като мощите в някоя мощехранителница.
— В какво?
— Мощехранителница. Къде се съхраняват свещени реликви или ритуални предмети.
— Тези тук не ми изглеждат като реликви — поклати глава лейтенантът. — Приличат ми по-скоро на части от разглобено арматурно табло. Или някакъв друг уред. — Обърна се към Марго и подхвърли: — Някакви идеи, докторе?
Младата жена стана от мястото си и пристъпи към масата. Взе едно от парчетата, разгледа го внимателно и пак го остави.
— Може да е всичко — промърмори тя и вдигна някаква тубичка с нанизан гумен маркуч в единия край.
— Наистина всичко — съгласи се Пендъргаст. — Но, доктор Грийн, аз имам предчувствието, че ключът на цялата загадка се крие именно в естеството на тези предмети и причините, поради които бяха така грижливо подредени върху жертвеника на тридесет етажа под Ню Йорк…
43
Хейуърд преметна през рамо торбата с бойното снаряжение, пристегна лентата на лампата около главата си и погледна към тълпата тъмносини униформи, която се блъскаше към долното ниво на станцията при Петдесет и девета улица. Трябваше да открие Пети отряд под ръководството на някой си лейтенант Милър, но бъркотията наоколо беше невъобразима — всеки търсеше някого и в крайна сметка никой никого не намираше.
Забеляза появата на началника на полицията Хорлокър, който току-що беше приключил с последния инструктаж на отрядите, събрали се в станцията на Осемдесет и първа. Той зае позиция в края на перона, редом с началника на оперативния отдел Джек Мастърс — слаб и висок мъж с кисела физиономия, който размахваше дългите си ръце пред група лейтенанти с вдигнати пред лицата си планшети. До него Хорлокър важно кимаше и от време на време потупваше по нечий планшет с тънката си показалка, сякаш взета назаем от британски военачалник от Първата световна война. Минута по-късно той освободи офицерите си, а Мастърс грабна един мегафон.
— Внимание! — излая с дрезгав глас той. — Събраха ли се всички отряди?
Хейуърд имаше чувството, че се завръща в скаутските си години.
Разнесе се неясен ропот, който по всяка вероятност означаваше „не“.