Отрядът продължаваше да напредва. От време на време спираше и Милър изпращаше малки групи за оглед на страничните ниши и напречните галерии. Участниците в тях бързо се връщаха, отегчено преметнали щитовете през рамо и подритвайки боклуците в краката си. Вонята на амоняк ставаше все по-силна, но никой не се оплакваше. Излетното настроение продължаваше да владее хората, въпреки че повечето от тях никога не се бяха спускали толкова дълбоко. Нещата ще се променят, като почнат да дишат трудно, помисли си Хейуърд.
Тунелът изведнъж свърши. Наредени в индийска нишка, полицаите се насочиха към тясната желязна стълба, която водеше към по-долното ниво. Никой нямаше представа къде точно се намира прословутият Мефисто, нито пък докъде се простират границите на царството му, наречено „Маршрут 666“ — крайната цел на похода. Но и никой не се притесняваше. „О, ще изпълзи от дупката си — самоуверено беше обявил Милър. — Ако ние не успеем, газът със сигурност ще го открие.“
Следвайки шумните и възбудени като хлапаци ченгета, Хейуърд изпита неприятното усещане, че се потапя в гореща мръсна вода. Стълбата свършваше в някакъв недовършен тунел. Покрай грубо издяланите в скалата стени се виеха стари тръби, от които капеше влага. Смеховете и закачките в челото на колоната постепенно стихнаха, заменени от шепот и притеснено мърморене.
— Внимавай къде стъпваш! — предупреди спътника си Хейуърд, и наведе лъча на фенерчето. Подът на тунела беше осеян с дупки, пробити Бог знае кога от машината за къртене на скална маса.
— Няма да е приятно, ако стъпя в някоя — кимна Карлин. С нахлупената до очите каска, главата му изглеждаше още по-голяма. Ритна едно камъче в дупката пред себе си и зачака. Някъде отдолу долетя приглушено потропване. — Поне трийсет метра — определи той. — Ако се съди по звука, отдолу трябва да има голяма пещера.
— Виж това — прошепна Хейуърд и насочи фенерчето си към прогнилите дървени тръби.
— Трябва да са поне стогодишни — рече колегата й. — Според мен…
Тя го докосна по рамото и сложи пръст на устните си. Някъде от мрака долетя тихо, но отчетливо почукване.
Откъм челото на колоната се разнесе нервен шепот. Почукването се ускори, после отново се разреди, следвайки тайнствения си ритъм.
— Хей, кой е там? — извика Милър.
Тихите звуци се обогатиха с ново, по-плътно почукване, после с второ, трето… Тунелът бавно се изпълваше със странна, вдъхваща ужас симфония.
— Какво става тук, по дяволите? — изръмжа Милър, измъкна пистолета си и го насочи напред заедно с фенерчето. — Полиция! Излезте напред!
Отговори му хор от различни по сила почуквания, в които се долавяше скрита ирония. Никой не се появи в светлината на прожекторите.
— Джоунс, Макмеън! — излая командирът на отряда. — Екипът ви да разузнае обстановката сто метра напред! — Станислоу и Фредерикс, поемете тила!
Хейуърд стоеше и чакаше. Малобройните екипи се стопиха в мрака. Няколко минути по-късно се появиха обратно с празни ръце.
— Само не ми казвайте, че там няма никой! — заплашително изръмжа Милър при безпомощното повдигане на рамене на подчинените си. — Тая шумотевица все трябва да идва от някъде!
Странната симфония започна да стихва. Накрая остана само едно, съвсем тихо и далечно почукване.
— Къртиците блъскат по тръбите — най-после реши да се намеси Хейуърд.
— Стига, сержант! — намръщи се Милър.
Тя забеляза, че всички глави са извърнати към нея.
— Те така си общуват, сър — тихо се обади и Карлин.
Милър рязко се обърна да го погледне. Изражението му остана скрито в мрака на тунела.
— Знаят, че сме тук, и предупреждават съседите си за предстоящото нападение — добави Хейуърд.
— Ти да не си екстрасенс, сержант? — вторачи се в нея Милър.
— А вие познавате ли морзовата азбука, лейтенант? — контрира младата жена.
Милър несигурно замълча, после предизвикателно се ухили:
— Момчета, сержант Хейуърд е на мнение, че туземците готвят съпротива!
Отговори му разпокъсан и неуверен смях. Единичното почукване продължаваше.
— В такъв случай ми кажи какво си приказват в момента — саркастично подхвърли лейтенантът.
Хейуърд послуша известно време и отвърна: