— Кое? — попита Донован, отпусна се на колене и започна да пристяга колана си.
— Не е ли време да запалим факлите?
— Не чух нищо — поклати глава тюленът.
— Ама аз чух! — отвърна с разтуптяно сърце Сноу.
Донован се ослуша, но тишината беше пълна, нищо не я нарушаваше.
— Гадничко местенце — отсъди той. — От тези, на които започват да ти се причуват разни неща!
— Мисля, че трябва да съобщим на командира.
— Та да ни откъсне главите! — въздъхна Донован и погледна часовника си. — Пълна тишина в ефира, забрави ли? Операциите са на хвърлей място оттук. Ще се върнат най-много до десет минути, след което ще кажем сбогом на тоя кенеф.
Факлата примигна и угасна в момента, в който ядно се изплю в калта.
— Да пукнеш дано! — изруга тюленът. — Сноу, я ми подай една от торбата в краката ти.
От мрака долетя глух тътен, който бавно се преля в приглушено стакато от изстрели. Сякаш се промъкваше по стените под формата на някаква вибрация, засилваше се и заглъхваше като далечна буря.
Сноу по-скоро усети, отколкото видя как командосът скача на крака и натиска копчето на радиостанцията.
— Командир, екип „Алфа“, чувате ли ме? — изсъска той.
Отговори му припукването на статично електричество, последвано от силен трясък.
— Това беше граната, мамка му! „Алфа“! „Бета“! Обадете се!
Земята отново се разтресе.
— Сноу, приготви оръжието си! — разнесе се команда в мрака, последвана от мазното прищракване на изтеглен затвор. — Явно нещата се сговняват! „Алфа“, чувате ли ме?
— Тук командирът — надви пукането гласът на Рачлън. — Загубихме връзка с „Гама“. Останете на изчакване.
— Разбрано — отвърна Донован.
Последва кратка, наситена с напрежение тишина и гласът на командира долетя отново:
— „Делта“, изглежда „Гама“ среща някакви трудности при поставянето на зарядите. Тръгнете натам с дублиращия запас. Ние свършихме тук и тръгваме към „Бета“.
— Слушам! — Светна лампа и Донован напрегнато изръмжа: — Хайде, тръгваме! Налага се да заложим зарядите на „Гама“. — Закачи фенера на специалната халка в колана си и хукна леко приведен напред, стиснал автомата в ръце. Сноу си пое дъх и го последва. Подът беше осеян с нови стъпки на боси крака, които бяха толкова многобройни и объркани, че почти скриваха отпечатъците от ботушите на екип „Гама“. С усилие преглътна буцата, която внезапно заседна в гърлото му.
След известно време Донован намали темпото и спря пред нещо като старо отклонение, препречено с колове.
— Не може да е далеч от тук — измърмори той, изключи светлината и се ослуша.
— А те къде са? — чу гласа си Сноу, но не се изненада от липсата на отговор.
— Върнахме се на сборния пункт — прозвуча в слушалките му гласът на Рачлън. — Повтарям: зарядите са заложени. Тръгваме към „Бета“.
— Хайде! — напрегнато подхвърли Донован и се понесе напред, после изведнъж се закова на място. — Хей, усещаш ли тази миризма?
Сноу отвори уста да отговори, но вонята го връхлетя с такава сила, че побърза да я затвори. Инстинктивно отскочи назад. Тежката миризма на влажна пръст почти удавяше смрадта от канала. Сред нея се долавяше и странното, леко сладникаво ухание на касапница.
Донован тръсна глава и понечи да продължи напред, но в същия миг от слушалките долетя гласът на Рачлън:
— … нападат ни! Хвърляй факлите!…
„Дали чух добре“, запита се Сноу, тъй като командирът беше произнесъл тези думи с каменно спокойствие. Радиостанцията изпращя, после се разнесе пукот като от автоматична стрелба.
— „Алфа“, чувате ли ме? — изрева Донован. — Приемам!
— Това е засада — обади се Рачлън. — Нападат ни. Не можем да открием „Бета“. Зареждаме на тяхното място. Бийчъм! Там! — Екна силна експлозия. Електронната буря бе прорязана от най-разнообразни шумове: викове, последвани от остър писък, твърде дълбок и гърлен, за да бъде човешки. Стените отново потръпнаха от далечната стрелба.
— „Делта“… — проби гласът на Рачлън — … обградени…
— От кого сте обградени? — изкрещя Донован. — Искате ли помощ?
Нова стрелба и силен рев.
— „Алфа“! — повтори Донован. — Искате ли помощ!
— Господи! Колко са много… Бийчъм, какво е това… — Гласът на командира потъна в електронен пукот. Изведнъж всичко замлъкна и застаналият като вкопан в земята Сноу помисли, че радиостанцията е излязла от строя. Но в следващия миг от нея се разнесе вледеняващ сърцето писък, придружен от острия пукот на разкъсан неопрен.
— „Алфа“, обадете се! — извика Донован, извърна се към Сноу и подхвърли: — Каналът си е включен… Командире, тук „Делта“, обадете се!
Отговори му пукот на статично електричество, примесен с мазно жвакане на рядка кал.