— Седнете където намерите за добре, сержант Хейуърд — покани я Пендъргаст. — Да ви предложа нещо разхладително?
— Не, благодаря — отвърна тя, като избра най-близкото до входа място и потъна в удобната черна кожа. Картината на отсрещната стена й се стори позната — импресионистичен пейзаж с копи сено под розовеещо слънце. — Хубаво място. Макар сградата да е малко зловеща.
— Ние, наемателите, предпочитаме да я наричаме ексцентрична — отвърна Пендъргаст. — Но мнозина биха се съгласили с вашето становище. Нарекли са я „Дакота“, защото когато е строена — някъде през 1884-та, този район на града изглеждал отдалечен като индианските територии. Но аз харесвам солидността и усещането за дълговечност, което внушава. Основите са изсечени направо в скалата, а стените в основата са дебели почти осемдесет сантиметра. Но вие не сте тук, за да слушате лекции по история на архитектурата. Всъщност благодаря, че изобщо се съгласихте да дойдете.
— Шегувате ли се? — усмихна се Хейуърд. — Как бих могла да пропусна възможността да надникна в бърлогата на агент Пендъргаст — легендата сред правоохранителните органи? Всъщност вие прекрасно знаете това.
— Звучи окуражаващо — отсъди Пендъргаст, като се отпусна в едно кресло. — Страхувам се обаче, че туристическата обиколка приключи. По принцип рядко приемам посетители, но това място е особено подходящо за нашия малък разговор.
— По каква причина, ако не е тайна? — попита Хейуърд. Погледът й спря върху близката лакирана масичка, очите й светнаха: — Хей, та това е бонзай! — възкликна тя. — Виждала съм такива миниатюрни дръвчета в залата за тренировки на моя сенсей по карате!
— Гинко билоба, или девичи коси — уточни Пендъргаст. — Единствен представител на широко разпространен в древността дървесен вид. А от дясната ви страна има няколко клена-джуджета. Много съм горд с техния напълно естествен вид. През есента всяко от тях променя цвета си в различно време. Култивирането им ми отне девет години. Вашият сенсей сигурно знае тайната на групиране на растенията — прибавяш нечетен брой дръвчета бонзай, винаги различен, докато в крайна сметка трябва доста да се концентрираш, за да ги преброиш. И чак тогава спираш.
— Девет години? — учудено повтори Хейуърд. — Това не изисква ли много свободно време?
— Не съвсем. Отглеждането на бонзай е моята страст. Изкуството, което няма край, наситено с невероятната смесица от природно начало и човешка естетика. — Кръстоса крак връз крак, почти невидим в черния си костюм на фона на черната кожа, ръката му направи леко, но категорично движение: — Но престанете да насърчавате вродената ми словоохотливост. Преди малко попитахте защо мястото е подходящо за разговор. Според мен е такова, защото искам да науча повече за бездомниците под земята.
Хейуърд запази мълчание.
— Вие сте работили с тях — продължи Пендъргаст. — Изучавали сте ги. Което ви прави експерт по въпроса.
— Другите не мислят така.
— Просто защото не си дават сметка за състоянието на нещата. Аз обаче разбирам колко сте чувствителна на тази тема, включително и за научните ви разработки по нея. Затова реших, че ще ви бъде по-лесно да я обсъждате някъде навън, по-далеч от дирекцията и районния участък.
Тук е прав, каза си Хейуърд. Това странно помещение, с тихия ромон на водопада и застиналата красота, беше на светлинни години от атмосферата в полицейския участък. Потънала в меката кожа, тя усети как напрежението започва да я напуска. Дори понечи да свали тежкия колан с кобура, но после се отказа. Чувстваше се адски удобно.
— Вече два пъти слизах долу — поде Пендъргаст. — Първия път само за проверка на дегизировката и бегли наблюдения, а втория, за да открия Мефисто — един от водачите на бездомниците. Когато това стана, разбрах, че съм подценил два фактора: дълбоката непоклатимост на убежденията му и броя на неговите последователи.