— Никой не знае колко хора живеят под земята — поклати глава Хейуърд. — Но едно е сигурно: те са много повече, отколкото сме си представяли. Мефисто е сред най-популярните водачи, а общността му със сигурност е най-многобройната. На практика тя е доста разнородна. Ядрото й се състои от разочаровани ветерани от Виетнамската война и останките от това, което през 60-те години се наричаше „Младежко радикално движение“. Към него се прилепват и всички останали, особено след началото на серийните убийства и обезглавявания. Тази общност населява главно лабиринтите от тунели под Сентрал Парк.
— Изненада ме многообразието, на което се натъкнах — сподели Пендъргаст. — Очаквах да срещна един, максимум два типа хора с поведенчески отклонения, а попаднах на цял социологически разрез на човечеството.
— Не всички бездомници слизат долу — каза Хейуърд. — В тунелите потъват главно онези от тях, които се страхуват от приютите, мразят безплатните кухни и решетките на отдушниците, единаците и почитателите на най-различни култове. Отначало се задоволяват с линиите на метрото, после слизат по-надълбоко. Повярвайте ми, там гъмжи от укрития, които им се струват надеждни.
— Още при първото си слизане останах удивен от този необятен лабиринт — кимна Пендъргаст. — Имах чувството, че съм откривател на нови, напълно неизследвани територии.
— А не сте видели дори половината — поклати глава Хейуърд. — Съществуват над три хиляди километра изоставени или недовършени тунели, плюс други над осем хиляди, които се използват. Те са осеяни с безброй запечатани и отдавна забравени помещения. — Раменете й леко помръднаха: — Носят се всякакви слухове. Противоатомни скривалища за важните клечки на Уолстрийт, изградени от Пентагона през 50-те. Част от тях имат електричество и течаща вода, както и огромни запаси от консервирани храни. Снабдени са с генератори за ток, стари, но напълно годни. Съществува огромна канализационна мрежа, изградена от дървени тръби. Един цял шантав свят, потънал в забрава…
Пендъргаст леко се приведе напред и тихо попита:
— Чували ли сте за Дяволския етаж, сержант Хейуърд?
— Да, чувала съм — кимна тя.
— А знаете ли къде се намира и как мога да го открия?
Жената се замисли, после поклати глава.
— Не. Споменавали са го един-двама скитници по време на периодичните прочиствания. Но долу човек чува толкова безумия, че ги отхвърля механично, без да им обръща внимание. Аз самата съм на мнение, че такова нещо просто не съществува.
— А има ли някой, който знае повече?
Хейуърд се размърда, помълча малко и отново погледна към картината със сеното.
Странно как едно-две докосвания на четката върху платното създават толкова много храна за въображението, помисли си.
— Може би Ал Даймънд — промълви. — Инженер в градския кадастър и безспорен авторитет по подземните структури. Без неговата помощ не могат да оправят авариите на централния тръбопровод или кабелната мрежа, викат го и при стартирането на изкопните работи за всеки нов газопровод. — Замълча за момент, после добави: — Отдавна не съм чувала нищо за него. Може и да е гушнал букета…
— Моля? — погледна я с недоумение Пендъргаст.
— Да е умрял, искам да кажа.
Замълчаха. Тишината се нарушаваше от тихия шепот на водопада.
— В случай че убийците са колонизирали неизвестни подземни участъци, ще имаме много главоболия със самия брой на подземните обитатели — промърмори най-сетне Пендъргаст.
Очите на Хейуърд се отклониха от пейзажа и се заковаха върху лицето на агента.
— И ще става все по-зле — отбеляза тя.
— Какво имате предвид?
— От есента ни делят само няколко седмици. Тогава става истинското стълпотворение, тъй като хиляди бездомници си търсят убежище преди настъпващата зима. Знаете какво означава това, особено ако сте прав за убийците.
— Не, представа нямам — поклати глава Пендъргаст. — Защо не ми кажете?
— Означава началото на новия ловен сезон — промълви Хейуърд и отново насочи поглед към картината.
27
Безрадостната индустриална улица свършваше с чакълест кей, наполовина срутен в мътните води на Ийст Ривър. Насреща се виждаше целият остров Рузвелт и мостът на Петдесет и девета улица. Оттатък реката сивееше платното на Франклин Делано Рузвелт Драйв, което заобикаляше сградата на ООН и изчезваше в посока на луксозния жилищен комплекс „Сътън Плейс“. Хубава гледка, рече си Дагоста, докато излизаше от колата без отличителни знаци. Хубава гледка, гаден квартал.
Асфалтът на уличното платно беше размекнат от жегата на августовското слънце, тротоарът излъчваше топлина. Дагоста разкопча яката на ризата си и отново провери адреса, който беше получил от служителите на музея: Деветдесет и четвърто авеню в Лонг Айлънд, номер 1146. Очите му с недоумение опипаха околните сгради, които нямаха нищо общо с жилищен район. Трябва да е станала някаква грешка. От двете страни на улицата се точеха дълги редици изоставени складове и производствени халета. Наоколо беше пусто, въпреки че наближаваше обяд. Единствените признаци на живот се забелязваха в близост до пресечката, където малък камион потегляше с ръмжене от някаква товарна рампа. Поредната задънена улица, поклати глава Дагоста. На това Уокси му вика „второстепенна задача“.