39
Пендъргаст стоеше на желязното мостче, загледан в ленивото течение на отпадните води на метър под краката си — странно зелени през изкуствения фосфор на прибора за нощно виждане. Миризмата на метан застрашително се усилваше и той периодично долепяше до устата си мундщука на малката бутилка чист кислород, скрита под дрехата му.
Тясната повърхност на мостчето беше затрупана с влажни хартии и всякакви други боклуци, донесени от последния порой. Краката му потъваха в ръждата, покрила метала като някаква странна гъба. Тръгна с бърза крачка напред, като внимателно оглеждаше мазните стени на тунела. Трябваше да открие дебелата желязна врата, през която се слизаше към тунелите „Астор“; Спираше на всеки десетина метра, за да маркира стената с миниатюрна точица спрей. Невидимо за невъоръжено око, петънцето се виждаше отдалеч през визьора за нощно виждане, като се превръщаше в ослепително ярко петно. Това щеше да му помогне на връщане — най-вече, ако по някаква причина се наложи да се оттегля бързо. Скоро пред очите му изникна тежката метална врата, покрита с дебел слой ръжда и калцирани нечистотии. Древен катинар висеше на огромни ръждиви куки. Агентът извади миниатюрен флекс. Диамантеният диск засвистя, към канала полетяха рояци искри. Миг по-късно катинарът тупна на земята. Пендъргаст огледа ръждивите панти и решително преряза металните им легла.
После прибра флекса и спря преценяващ поглед върху вратата. Миг по-късно я сграбчи с две ръце и рязко дръпна. Металът проскърца и бавно поддаде. Освободена от оковите на пантите, вратата излезе от рамката и цопна в канала. Зад нея зейна тъмна дупка — единственият път към неизследваните дълбини. Пендъргаст изтупа праха от ръкавиците си, дръпна уреда за нощно виждане върху очите си и надникна. Нищо.
Завърза тежък болт за края на тънко въже от кевлар и внимателно го провря в дупката. После извади плетен „швейцарски стол“ — съоръжение, често използвано от алпинистите, седна в него и щракна спирачния механизъм около кевлареното въже. С това приготовленията приключиха и той без колебание пое надолу в тъмната шахта.
Не след дълго краката му опряха в мека, странно поддаваща повърхност. Пръстите му сръчно демонтираха алпинисткото съоръжение, той бавно се огледа. Жегата в тунела беше толкова голяма, че уредът показваше всичко в бяло. Наложи се да регулира честотата и не след дълго картината прие обичайния си зеленикав оттенък.
Намираше се в дълъг тунел с голи стени. Десетсантиметровият слой мръсотия под краката му приличаше на употребявана грес. Завършил огледа, агентът разгърна комбинезона си и погледна скицата върху хастара. Ако можеше да й вярва, намираше се някъде в средата на къс сервизен тунел, недалеч от главния. На около половин километър оттук би трябвало да се намира Кристалният павилион — частната станция под отдавна забравения хотел „Никърбокър“, издигал се някога на ъгъла на Пето авеню и Сентрал Парк Саут. Била е най-голямата и най-луксозната сред всички частни гари по онова време — по-голяма от тази под хотел „Уолдорф“ и разкошните резиденции по Пето авеню. Ако изобщо е имало нещо като център на Дяволския етаж, той трябва да е бил именно около Кристалния павилион.
Пендъргаст предпазливо тръгна напред. Вонята на метан и гнило беше ужасна, но въпреки това продължи да диша през носа, и не след дълго ясно долови леката миризма на пърчовина, добре позната му от мрачните подземия на музея преди година и половина.
Сервизният тунел се вля в друг и направи лек завой към главната линия. Пендъргаст погледна в краката си и замръзна на място. Върху мекия пласт мръсотия личаха множество стъпки, явно пресни отпечатъци от боси крака, които чезнеха към главната линия.
Поел поредната глътка кислород от бутилката, той се наведе, за да ги разгледа по-добре. С оглед меката настилка по пода на тунела, отпечатъците изглеждаха съвсем нормално. Може би малко по-широки и заоблени. После забеляза, че краищата на пръстите са изострени и наподобяват нокти на граблива птица, а между тях се виждаха следи като от плавателна ципа.
Пендъргаст се изправи. Значи всичко е истина. Бръчкавите съществуват.
Поколеба за миг, дръпна нова глътка кислород и пое напред, придържайки се максимално близо до стената на тунела. Не след дълго стигна до главната стрелка, спря да си поеме дъх и изскочи иззад ъгъла с пистолет в ръка, готов за стрелба.