— Голямо утешение, няма що! — въздъхна той.
— Тате, всичко ще бъде наред. Кажи на мама да не се тревожи.
— И каква полза? Тя ще е на нокти през цялото време, докато се върнеш.
— Знам — промълви Йохансен, — но…
— Какво? — каза той. — Какво „но“?
— Няма да умра. Наистина. Дори ако всичко се обърка.
— Какво имаш предвид?
Йохансен набръчка чело.
— Просто кажи на мама, че няма да умра.
— Откъде знаеш? Не разбирам.
— Не искам да навлизам в подробности — заяви Йохансен.
— Виж — поде той и се наведе към камерата. — Винаги съм уважавал независимостта ти и правото на личен живот. Никога не съм ти се бъркал, никога не съм се опитвал да ти налагам мнението си. И се справях добре с това, нали?
— Да — кимна тя.
— Е, в замяна на всичките години, в които не съм си пъхал носа в живота ти, позволи ми да го направя сега, за пръв път. Какво не ми казваш?
Тя помълча няколко секунди, после отговори:
— Те имат план.
— Кои те?
— Винаги имат план. Мислят за всичко предварително.
— Какъв план?
— Избрали са ме да оцелея. Най-младата съм. Притежавам знанията да върна кораба у дома. Освен това съм най-дребната и имам нужда от най-малко храна.
— Какво ще стане, ако това със сондата се провали, Бет? — попита баща й. Този път в гласа му звучеше нетипична за него твърдост.
— Ще умрат всички, освен мен — каза тя. — Ще вземат хапчета и ще умрат. Ще го направят веднага, за да не хабят храна. Командир Люис избра мен да оцелея. Вчера ми го каза. Мисля, че в НАСА не знаят за това.
— И храната ще ти стигне, докато се върнеш у дома?
— Не — отвърна тя. — Имаме достатъчно храна за шестима за един месец. Ако съм сама, ще ми стигнат за шест. При намалена дажба мога да изкарам девет. Но престоят ми в космоса ще трае седемнайсет месеца.
— Как тогава ще оцелееш?
— Порционите няма да са единственият източник на храна.
Очите му се разшириха.
— О… о, боже мили…
— Просто кажи на мама, че запасите от храна ще стигнат, става ли?
Димната опашка на „Тайянг Шен“ се разнасяше в мразовитото небе над пустинята Гоби. Вече невидима с просто око, ракетата напредваше стремително към орбита. Оглушителният й доскоро рев отзвучаваше в далечен тътен.
— Перфектно изстрелване — отбеляза ентусиазирано Венкат.
— Разбира се — кимна Жу Тао.
— Вие наистина си свършихте работата и ни извадихте от голямо затруднение — каза Венкат. — И ние сме ви дълбоко признателни!
— Естествено.
— Вие, разбира се, получавате място на „Арес 5“. Всички печелят, с други думи.
— Ммм.
Венкат го стрелна с кос поглед.
— Не ми изглеждаш много доволен.
— Четири години работих върху „Тайянг Шен“ — каза Жу Тао. — Аз, както и много учени, компютърни специалисти и инженери. Всички те вложиха душата си в построяването на ракетата, а аз водех неспирни политически битки за финансирането на проекта. Накрая построихме една прекрасна сонда. Най-голямата, най-издръжливата непилотирана сонда в историята на човечеството. А сега тя си седи безполезна в един склад. И никога няма да полети. Държавният съвет няма да финансира друга такава ракета. Обърна се и срещна погледа Венкат.
— „Тайянг Шен“ можеше да е част от изключителен научен пробив. Сега е просто транспорт. Ще изпратим китайски астронавт на Марс, но какво ще спечели от това науката, което не би спечелила от престоя на друг астронавт? Тази операция е истинска загуба за научното познание на човечеството.
— Е — подхвърли предпазливо Венкат. — Не е загуба за Марк Уотни.
— Ммм — изсумтя Жу Тао.
— Разстояние шейсет и един метра, скорост 2.3 метра в секунда — докладва Йохансен.
— Никакъв проблем — каза Мартинес, втренчен в екраните пред себе си. Единият показваше образ от дока за скачване, другият следеше телеметрията на сондата.
Люис се полюшваше зад Мартинес и Йохансен.
— Визуален контакт — чу се гласът на Бек по радиото. Той стоеше в шлюз 3 — с магнитни ботуши, облечен в скафандър и при отворена външна врата. Голямата реактивна раница на гърба му беше средството, чрез което да се придвижи при нужда в открития космос. Здраво въже го свързваше с прикрепена към стената макара.