— Ще го приберем, командире — каза Мартинес. — След двайсет и четири часа Марк Уотни ще е тук, в тази стая.
— Да се надяваме, майоре — отвърна тя. — Свободни сте.
— Последните проверки за тази смяна са приключени — каза в слушалките си Мич. — Времеви?
— Слушам, полетен — отзова се глас в слушалките.
— Време до излитане на МИА?
— Шестнайсет часа, девет минути и четиресет секунди.
— Разбрано. До всички: директор на полета — край на смяната. — Свали слушалките и разтърка очи.
Брендън Хач взе слушалките от него и ги нагласи на главата си.
— До всички: застъпва на смяна директор на полета Брендън Хач.
— Обади се, ако стане нещо — заръча Мич. — Ако не, ще се видим утре.
— Гледай да поспиш, шефе — каза Брендън.
Венкат наблюдаваше от галерията.
— Защо му беше да пита времевия? — измърмори той. — Часовникът на мисията отброява времето на централния екран.
— Защото е притеснен — обясни Ани. — Подобна гледка рядко се вижда, но когато е притеснен, Мич Хендерсън прави така. Проверява всичко по два-три пъти.
— Това обяснява нещата — кимна Венкат.
— Направили са си лагер на поляната, между другото — каза Ани. — Репортери от целия свят. В залата за пресконференции няма достатъчно места и за половината.
— Медиите обичат драмата — въздъхна той. — Утре всичко ще е свършило, по един или друг начин.
— Каква е нашата роля в това? — попита Ани. — Ако нещо се обърка, контролната зала може ли да помогне?
— Не — отговори Венкат. — Нищо не можем да направим.
— Нищо?
— Нещата се случват на дванайсет светлинни минути от нас. Ако поискат да ни питат нещо, ще получат отговора след двайсет и четири минути. Цялото изстрелване трае дванайсет. Сами са.
— О — промълви Ани. — Значи ние само ще гледаме?
— Да — кимна Венкат. — Гадно, нали?
ДНЕВНИК НА МИСИЯТА: ДЕН 549
Ще излъжа, ако кажа, че не умирах от страх. След четири часа щях да яхна една гигантска експлозия към орбита. Вече съм го правил няколко пъти, но никога с кораб, който лично съм разпердушинил.
В момента седя в МИА. Със скафандъра съм, защото в предницата на кораба има голяма дупка на мястото на прозореца и част от корпуса. Чакам „инструкции за изстрелване“. Всъщност чакам изстрелването. Няма да имам никаква роля в него. Просто ще си седя в ускорителното кресло и ще се надявам.
Снощи изядох последния си порцион. Беше първото ми свястно ядене от седмици. Оставям на Марс четиресет и един картофа. Ето колко близо съм бил до гладната смърт.
Грижливо събирах проби през цялото си пътуване. Но не мога да ги взема със себе си. Затова ги сложих в един контейнер на няколкостотин метра от кораба. Може би някой ден ще пратят сонда да ги прибере.
Това е то. Друго няма. Няма дори процедура за отмяна. И защо да създават такава? Не можем да отложим изстрелването. „Хермес“ не може да спре и да ме изчака. Каквото и да стане, изстрелването ще се извърши по график.
Изправен съм пред съвсем реалната възможност днес да умра. Не мога да кажа, че ми харесва. Няма да е толкова зле, ако МИА се взриви. Поне ще стане бързо.
Ако пропусна точката на срещата, просто ще се нося из космоса, докато ми свърши въздухът. Имам план за това. Ще задам нулева концентрация на кислород и ще дишам чист азот, докато се задуша. Няма да е много гадно. Дробовете ни не реагират на липсата на кислород. Просто ще се почувствам уморен, ще заспя и ще умра.
Изядох последния си марсиански картоф. Спах за последно в марсохода. Направих последния си обход. Днес ще се махна от Марс, по един или друг начин.
Крайно време беше, мамка му.
26.
Събраха се.
Навсякъде по Земята, събраха се.
От площад „Трафалгар“ до площад „Тянънмън“ и Таймс Скуеър, събраха се и гледаха гигантските екрани. В офисите се скупчиха около компютърните монитори. В баровете гледаха мълчаливо телевизора в кьошето. По къщите седяха, затаили дъх, и следяха като омагьосани драмата.
В Чикаго една възрастна двойка също седеше и гледаше. Държаха се за ръце. Мъжът прегърна нежно съпругата си, която се люлееше напред-назад, онемяла от див ужас. Представителят на НАСА стоеше тактично настрана, готов да отговори на всички евентуални въпроси.