Проблемът е в издишването. Знаете ли колко кислород използва организмът ви от общото количество кислород, което поемате при всяко вдишване? И аз не знам с точност, но не е сто процента. С всяко вдишване съм поемал кислород, белите ми дробове са грабвали част от него, останалото съм издишвал в атмосферата на Подслона. При всяко издишване съм добавял ново количество кислород.
Факт, за който изобщо не се бях сетил. А е трябвало. Ако дробовете ни абсорбираха всичкия вдишан кислород, изкуственото дишане уста в уста не би вършило работа. Голям тъпак съм! И тъпотията ми едва не ме уби!
Наистина трябва да внимавам повече.
Добре, че бях изгорил повечето водород преди експлозията. Иначе тя щеше да е краят ми. А така се беше оказала достатъчно немощна, за да пощади платнището на Подслона. Но не толкова, че да пощади бедните ми тъпанчета.
През изминалата нощ водният рециклатор си беше свършил работата и бе извлякъл още петдесет литра вода от въздуха. Навремето, преди водородът да се превърне във фокуса на живота ми, главната ми тревога бяха шейсетте литра воден недостиг. Сега петдесет литра от шейсетте се намират в скафандъра на Люис, който оттук насетне ще наричам „цистерната“, защото звучи по-яко. Другите десет литра са били абсорбирани от сухата пръст.
Доста физическа работа свърших днес. Заслужил съм си пълна дажба. И за да отпразнувам първата си нощ в Подслона след водородната криза, ще си легна и ще гледам поредния евтин телевизионен сериал от видеотеката на командир Люис.
„Братовчедите Дюк от окръг Хазард“? Какво пък, нека го завъртим.
ДНЕВНИК НА МИСИЯТА: ДЕН 42
Днес си поспах до късно. Бях си го заслужил. След четирите ужасни нощи в марсохода, леглото ми се стори истински рай, най-мекото, най-пухеното, най-прекрасното легло на света.
Е, накрая все пак се измъкнах от него и допочистих следвзривната бъркотия.
Днес върнах картофите по местата им. И точно навреме, между другото. Започват да покълват. Изглеждат здрави и щастливи. Това не е химия, медицина, бактериология, хранителен анализ, динамика на взривовете или друга от простотиите, с които се занимавах напоследък. Това е ботаника. Сигурен съм, че поне растения мога да отгледам, без да прецакам нещата.
Нали така?
Знаете ли кое е най-гадното? Направил съм само сто и трийсет литра вода. Остават ми още четиристотин и седемдесет. Сигурно ще си помислите, че след като на два пъти едва не се убих, ще спра да се бъзикам с хидразина. Ама не. Ще точа хидразин и ще горя водород в Подслона на всеки десет часа в продължение на още десет дни. Да се надяваме, че оттук насетне ще се справя по-добре.
Ще имам доста свободно време. Резервоарите за въглероден диоксид се пълнят за двайсет часа. Разлагането на хидразина и изгарянето на водорода отнема само двайсетина минути. Останалото време ще посветя на телевизията.
Сериозно, обаче… Очевидно е, че „Генерал Лий“, тунингованият додж на братовчедите Дюк, е по-бърз от всяка полицейска кола. Защо смотаният шериф Роско просто не отиде във фермата на Дюк и не ги арестува, когато не са в колата?
6.
Венкат Капур се върна в кабинета си, пусна куфарчето си на пода и се срина на кожения стол. Погледна през прозореца към космическия център „Джонсън“. Гледката беше фантастична.
Насочи вниманието си към екрана на компютъра. Четирийсет и седем непрочетени имейла настояваха да им обърне внимание. Можеха да почакат. Днес беше тъжен ден. Днес беше заупокойната служба на Марк Уотни.
Президентът произнесе реч, в която даде висока оценка на храбростта и саможертвата на Уотни, и на решителността, с която командир Люис беше спасила останалата част от екипажа си. Самата командир Люис и останалите присъстваха виртуално на службата чрез комуникационните системи за далечна връзка на космическия кораб „Хермес“. Предстояха им още десет месеца път в космоса.
Директорът също произнесе реч, в която напомни, че космическите пътешествия са изключително опасни, и заяви, че той нямало да отстъпи пред трудностите.
Докато подготвяха службата, попитаха Венкат дали и той не би искал да каже няколко думи. Отказа им. Какъв беше смисълът? Уотни беше мъртъв. Хубавите думи на директора за марсианските мисии нямаше да го върнат.