— Явно е страхотен човек — заключи Кати.
— Такъв е. Една от причините да го изберат за мисията беше именно характерът му. Екипажите на мисиите „Арес“ изкарват по тринайсет месеца заедно. Съвместимостта на характерите им е ключова за успеха на мисията. Марк не просто се вписва добре във всяка социална група, но и играе ролята на катализатор, който помага на групата да работи по-добре. „Смъртта“ му беше ужасен удар за екипажа.
— Те все още го мислят за мъртъв, нали? Екипажът на „Арес 3“?
— Да, за съжаление. Беше решено новината за оцеляването му да бъде скрита от тях, поне на този етап. Сигурна съм, че това решение не е било лесно за никого.
Кати помълча за миг, после каза:
— Добре. Знаете, че трябва да ви попитам… какво минава през главата му в момента? Как човек като Марк Уотни реагира на ситуация като тази? Изоставен, сам, няма представа, че се опитваме да му помогнем?
— Можем само да гадаем, разбира се — отговори Айрин. — Най-голямата опасност е да не изгуби надежда. Ако реши, че няма шанс да оцелее, ще спре да полага усилия.
— Значи засега всичко изглежда добре, нали? — попита Кати. — Защото по всичко личи, че той полага огромни усилия. Подготвя марсохода за дълъг преход, тества го. Планира да посрещне „Арес 4“.
— Това е една възможна интерпретация, да — потвърди Айрин.
— Има ли друга?
Айрин обмисли добре думите си, преди да отговори.
— Когато са изправени пред сигурна смърт, хората искат да бъдат чути. Не желаят да умрат сами. Може би просто иска да стигне до радиото на МИА, за да си поговори с друг човек, преди да умре. Ако е изгубил надежда, той няма да се бори за оцеляването си. Единствената му цел ще е да стигне до радиото. След това вероятно ще избере по-лесен изход, вместо да гасне бавно от гладна смърт. Мисиите „Арес“ разполагат със смъртоносна доза морфин.
След няколко секунди пълна тишина в студиото Кати се обърна към камерата.
— Връщаме се след рекламите.
— Хей, Венк — чу се гласът на Брус по телефона.
— Здрасти, Брус — поздрави Венкат. — Благодаря ти, че ми отдели малко време. Исках да поговорим за предварителните доставки.
— Няма проблем. Какво те мъчи?
— Да речем, че ги спуснем успешно. Как ще разбере Марк, че са пристигнали? И къде точно да ги търси?
— И ние мислехме за това — каза Брус. — Имаме няколко идеи.
— Целият съм в слух — подкани Венкат.
— И без това ще му пратим комуникационна система заедно с другите неща. Може да я настроим така, че да се включи след спускането. Да предава на честотите на марсохода и скафандрите. Но сигналът трябва да е силен. Комсистемите на марсоходите са предвидени за връзка само помежду си и с Подслона, следователно приемат сигнал в диаметър двайсетина километра от източника му. Приемателите им са слабички, за жалост. При скафандрите е дори по-зле. Но осигурим ли силен сигнал, би трябвало да се свържем с Марк. Спуснем ли доставките, ще засечем точните им координати чрез сателитите и ще излъчим информацията към Марк, така че да ги намери.
— Но той едва ли държи радиото включено — отбеляза Венкат. — Човекът изобщо не очаква някой да го потърси.
— Имаме план и за това. Ще подготвим яркозелени панделки, достатъчно леки да се носят във въздуха дори в рехавата марсианска атмосфера. На всяка панделка ще пише „МАРК, ВКЛЮЧИ СИ РАДИОТО“. В момента работим по механизъм, който да ги изстреля. По време на спускането, най-добре на височина хиляда метра над повърхността.
— Харесва ми — каза Венкат. — Достатъчно ще е да види една от панделките. А няма начин да не хукне към яркозелена панделка, ако види такава.
— Точно това беше и нашата идея — посочи Брус.
— Добре, браво. Дръж ме в течение.
— Венк — каза Брус, — ако той отиде с „Уотнимобила“ до „Арес 4“, всичко ще е напразно. Вярно, бихме могли да насочим доставките към района на „Арес 4“, но…
— Но там той ще е без Подслон. Мда — каза Венкат. — Всяко нещо с времето си. Обади се, когато сте готови с механизма за панделките.
— Дадено.
След като прекъсна разговора, Венкат видя нов имейл от Минди Парк. „Уотни тръгна отново.“