Измислих решение, но вече бях свършил достатъчно физическа работа за деня, а и започваше да се стъмва.
Сега съм в марсохода и оглеждам „Съджърнър“. Изглежда наред. Няма видими повреди. Не личи да е пострадал от дългото излагане на марсианското слънце — покрит е с плътен пласт мръсотия и тя го е спасила.
Сигурно си мислите, че „Съджърнър“ няма да ми е от голяма полза. Не мога да го използвам за връзка със Земята. За какво ми е тогава?
Защото има много движещи се чаркове.
Ако установя връзка с НАСА, ще мога да разговарям с тях, като държа лист с текст пред камерата на сондата. Но как ще говорят те с мен? Единствените подвижни части на сондата са антената (която ще трябва да остане насочена към Земята) и камерата. Ще трябва да измислим система, при която НАСА ще ми отговаря с въртене на камерата. Подобно решение би било адски отегчително, а разговорите — адски бавни.
Но „Съджърнър“ има шест независими колелета, които се движат доста бързо. Много по-лесно ще е да общуваме чрез тях. Ако не друго, мога да нарисувам букви върху колелетата и да държа огледало пред камерата. НАСА ще се сети какво искам да кажа и ще започне да ми изпраща послания буква по буква.
Всичко това, ако изобщо успея да включа радиото на сондата.
Време е за лягане. Утре ме чака тежък физически труд. Трябва да си почина добре.
ДНЕВНИК НА МИСИЯТА: ДЕН 83
Боже, всичко ме боли.
Но не можах да измисля друг начин да кача сондата на покрива.
Направих рампа от камъни и пясък. Точно като древните египтяни.
А в долината Арес камънаци колкото щеш!
Първо проведох експеримент за наклона на рампата. Натрупах камъни до сондата, издърпах я по наклона, после я издърпах обратно. Направих рампата по-стръмна и така нататък. Оказа се, че мога да я изтегля при наклон на рампата от трийсет градуса. Всеки по-голям наклон водеше след себе си рискове. Като нищо можех да изпусна сондата и тя да се хързулне назад.
Покривът на марсохода е на повече от два метра над земята. Следователно щеше да ми трябва рампа дълга почти четири метра. Хванах се на работа.
Отначало ми беше лесно. После камъните започнаха да ми тежат все повече. Тежкият физически труд в скафандър е истинско изпитание, защото към номиналното усилие се прибавят двайсетте килограма собствено тегло на скафандъра и ограничението в движенията ти. След двайсетина минути вече се бях задъхал.
Затова прибягнах до измама. Повиших концентрацията на кислород във въздуха си за дишане. Това определено ми помогна. Но не бива да го превръщам в навик. Не се сгорещих освен това. Скафандърът ми губи топлина по-бързо, отколкото тялото ми я генерира. Отоплителната система има грижата да не замръзна. Физическата ми активност и по-голямото количество отделена от тялото ми топлина просто спести работа на скафандъра.
След часове на робски труд рампата най-после беше готова. Най-обикновена купчина камъни край марсохода, която се издигаше под наклон към покрива му.
Минах няколко пъти по рампата, за да съм сигурен, че е стабилна, после издърпах сондата. Получи се идеално!
Привързах сондата в прекрасно настроение. Проверих дали съм я вързал добре, после качих и соларните клетки, като ги наредих на една висока купчина (така де, имах готова рампа, защо да не се възползвам максимално от нея?).
И тогава стоплих. Подкарам ли марсохода, рампата щеше да се срути и камъните можеше да наранят колелетата или шасито. Налагаше се да разваля рампата на ръка, преди да потегля.
Уф!
Развалянето на рампата беше по-лесно от изграждането й. Не беше нужно да подреждам камъните. Хвърлях ги където ми падне. Отне ми само час.
Вече съм готов!
Утре потеглям към дома с чистак новото си неработещо двестакилограмово радио.
10.
ДНЕВНИК НА МИСИЯТА: ДЕН 90
Седем дни от намирането на „Патфайндър“, седем дни по-близо до дома.
Както се бях надявал, следите, оставени от марсохода на идване, още си бяха там и аз ги следвах до Долината на Люис. След това — четири дни лесно каране. Хълмовете вляво от мен ми служеха за ориентир, а теренът беше равен.
Но всички хубави неща си имат край. Вече съм в Ацидалийската равнина. Следите от марсохода са се заличили отдавна. Минал бях оттук преди цели шестнайсет дни. За толкова време дори лек вятър е достатъчен, за да заличи следите.