Според показанията към момента разполагам с четиристотин и десет милилитра кислород и седемстотин трийсет и осем милилитра азот. Общо това прави около хиляда сто и петдесет милилитра газ. Ако разделим това на двеста осемдесет и пет милилитра теч за минута…
Изляза ли от шлюза, скафандърът ми ще разполага с въздух само за четири минути. По дяволите.
АУДИОДНЕВНИК: ДЕН 119
ГЛАСОВ ЗАПИС:
Така, поблъсках си още малко главата.
Какъв е смисълът да ходя в марсохода? И там ще съм в капан като в шлюза. По-широчко ще е, вярно, но рано или късно пак ще умра. Там няма воден рециклатор, няма оксигенатор, няма храна. Все фатални липси.
Трябва да поправя Подслона. Знам как да го направя, упражнявали сме го по време на подготовката за полета. Но ще ми отнеме много време. Ще трябва да намеря резервния материал за изкърпването, който сега е затиснат незнайно къде под сриналия се Подслон. После ще трябва да открия пробойната и да я залепя.
Но това ще отнеме часове, а скафандърът ми не става за нищо.
Ще ми трябва друг скафандър. Преди скафандърът на Мартинес беше в марсохода. Мъкнах го със себе си по пътя до „Патфайндър“ и обратно, в случай че ми потрябва резервен. Но когато се прибрах, го върнах в Подслона.
По дяволите!
Добре, значи ще трябва да взема друг скафандър, преди да отида в марсохода. Кой от всичките? Онзи на Йохансен е много малък (тя е джобно гадже, нашата Йохансен). Скафандърът на Люис е пълен с вода. Е, в момента е пълен с бавно сублимиращ лед. Нарязаният и подлепен скафандър, който е при мен в момента, първоначално принадлежеше на Бек. Моят е пробит. Значи ми остават скафандрите на Мартинес и Вогъл.
Онзи на Мартинес го оставих близо до леглото си, в случай че ми потрябва спешно. След внезапната декомпресия обаче той може да е навсякъде. И все пак е някакво начало.
Следващият проблем — намирам се на петдесетина метра от Подслона. Спринтирането със скафандър, дори при 0.4 g, не е лесна работа. В най-добрия случай мога да измина два метра в секунда. Това са безценни двайсет и пет секунди, почти една осма от моите четири минути. Трябва да намаля това време.
Въпросът е как.
АУДИОДНЕВНИК: ДЕН 119
ГЛАСОВ ЗАПИС:
Ще търкалям проклетия шлюз.
На практика той си е телефонна будка, полегнала на хълбок. Проведох няколко експеримента.
Реших, че за да го търкулна, трябва силно да ударя стената му, докато самият аз съм във въздуха. Не мога да се подпра в някоя друга част на шлюза, защото приложените сили ще са с противоположни вектори и ще се анулират взаимно, тоест шлюзът изобщо няма да помръдне.
Първо пробвах да се оттласна от едната стена и да се блъсна в другата. Шлюзът се плъзна малко, но нищо повече.
След това пробвах да скоча силно (гравитацията е едва четиресет процента от земната!) и да ритна отсрещната стена с два крака. Резултатът беше същият.
На третия път му хванах цаката. Номерът е да стъпя здраво и с двата си крака на пода, близо до стената. После да се оттласна с крака към горния край на срещуположната стена и да я ударя с гърба си. Току-що го пробвах — силата на удара се оказа достатъчна да наклони шлюза и да го обърне с едното му лице към Подслона.
Шлюзът е широк един метър, следователно… (въздишка)… ще трябва да направя същото още петдесетина пъти.
Не ми се мисли как ще ме боли гърбът след това упражнение.
АУДИОДНЕВНИК: ДЕН 120
ГЛАСОВ ЗАПИС:
Гърбът ме боли адски.
Сложната и рафинирана техника „фрасни с гръб стената“ си има някои недостатъци. Даваше резултат средно веднъж на десет опита и беше съпроводена със значителна болка. Наложи се да правя почивки, да се разкършвам и най-общо казано, да убеждавам сам себе си, че блъскането в стената е нещо хубаво и продуктивно.
Отне ми цялата нощ, но успях.
Вече съм на десетина метра от Подслона. Повече не смея да се приближа, защото земята е осеяна с отломки от декомпресията. Шлюзът не е високопроходим. Не мога да го търколя през тези боклуци.
Беше сутрин, когато Подслонът гръмна. Сега отново е сутрин. Цяло денонощие съм прекарал в проклетия шлюз. Но скоро ще изляза.