Облякох скафандъра и съм готов за подвизи.
Така… добре… Нека премислим плана още веднъж: ще използвам ръчните настройки, за да изравня налягането в шлюза; ще изляза и ще притичам до Подслона; ще се мушна под платнището и ще намеря скафандъра на Мартинес (или на Вогъл, ако той пръв ми попадне пред погледа). После ще притичам до марсохода и готово.
Ако преценя, че времето ми изтича, преди да съм намерил скафандър, просто ще хукна към марсохода. Това ще е проблем, но поне ще имам време и материали да измисля нещо.
Поемам си дълбоко дъх и… старт!
ДНЕВНИК НА МИСИЯТА: ДЕН 120
Жив съм! И съм в марсохода!
Нещата не минаха точно по план, но не умрях, така че пак си е победа.
Изравняването на налягането в шлюза мина нормално. На трийсетата секунда бях излязъл навън. С няколко подскока (това е най-бързият начин за придвижване при тази гравитация) преминах през отломките и стигнах до Подслона. Декомпресията наистина беше размятала всичко, включително мен.
Трудно виждах, защото визьорът ми беше покрит с кръпка от материята на скафандъра. За щастие, имах камера, монтирана на ръкава. В НАСА бяха установили, че да обръщаш цялото си оскафандрено тяло, за да видиш нещо, е сериозно и излишно усилие. Затова монтират малки камери на десния ръкав. Образът се прожектира върху вътрешната страна на визьора. Това ни позволява да видим нещо, като го посочим.
Това, което виждах, беше нагъната и неясна версия на външния свят. Както се досещате, кръпката на визьора не е нито гладка, нито отразява добре. Все пак виждах достатъчно.
Тръгнах към мястото на шлюза, преди декомпресията да го издуха. Знаех, че там трябва да има голяма дупка, през която да вляза. Лесно я намерих. Гигантска е! Голям зор ще видя, докато оправя нещата.
Точно тогава дефектите на плана ми започнаха да стават очевидни. Имах само една свободна ръка. Лявата беше притисната към тялото ми, а отрязаният ръкав се подмяташе насам-натам. Следователно, докато се движех под провисналото платнище, трябваше да го подпирам с единствената си подвижна ръка. Това ме забави.
В Подслона цареше пълен хаос. Всичко беше разместено. Маси и легла се бяха озовали на метри от предишното си местоположение. По-леките предмети се бяха разлетели в най-разнообразни посоки, немалко са били изхвърлени извън Подслона. Всичко е затрупано с пръст и прекършени картофени стръкове.
Вървях упорито и стигнах до мястото, където бях оставил скафандъра на Мартинес. За моя огромна изненада той още си беше там!
„Ура! — помислих си аз, наивникът. — Проблемът е разрешен.“
За жалост, скафандърът беше затиснат под една маса, която на свой ред беше затисната от сриналото се платнище. Ако имах две ръце, лесно щях да го измъкна, но с една беше непосилно.
Времето ми свършваше, затова свалих шлема на затиснатия скафандър. Оставих го настрани, бръкнах покрай масата в скафандъра и открих (с помощта на камерата) лепящия комплект на Мартинес. Пуснах го в шлема и се изнесох по най-бързия начин.
Едвам стигнах навреме до марсохода. Ушите ми вече пукаха от ниското налягане, когато шлюзът на марсохода най-сетне се изпълни с прекрасен едноатмосферен въздух.
Изпълзях в кабината, проснах се на пода и няколко минути дишах дълбоко.
Ето че пак съм в марсохода. Точно както по време на Великата експедиция за откриването на „Патфайндър“. Отврат. Този път поне не вони толкова зле.
В НАСА сигурно са се побъркали вече. Видели са как шлюзът се търкаля назад към Подслона, значи знаят, че съм жив, но нищо повече. А именно марсоходът си комуникира със сондата.
Опитах се да пратя съобщение, но „Патфайндър“ не отговаря. Не се изненадах особено. Сондата се захранва директно от Подслона, а в момента той е извън строя. Докато тичах паниран към Подслона, мернах сондата — беше на същото място, където я бях оставил, далече от разхвърчалите се отломки. Би трябвало да проработи, щом й осигуря захранване.
Колкото до положението ми в момента, най-големият ми удар е шлемът. Шлемовете са стандартни, следователно мога да сменя моя разнебитен и кърпен шлем с този на Мартинес. Отрязаният ръкав все още е проблем, но най-големият теч идваше от визьора. А и с новия лепящ комплект мога да подсиля шева на ръкава.
Но това може да почака. Буден съм от двайсет и четири часа. Не ме заплашва непосредствена опасност, затова мисля да поспя.