Всичко е готово за тръгване. Не откривам никакви проблеми.
От Подслона е останала само черупката. Взех му всички ключови компоненти, отрязах и голямо парче от платнището му. Той се грижи за мен година и половина, а в замяна аз го оплячкосах. Каква черна неблагодарност.
Днес го изключих окончателно. Отоплителите, осветлението, главния компютър и прочие. Изключих всичко, което не бях взел за пътуването си до Скиапарели.
Бих могъл да ги оставя включени. Не че на някого ще му пука. Но според официалния протокол на „Арес 3“ в ден 31 (последния от престоя ни на Марс) трябваше да изключим всички системи на Подслона и да го разхерметизираме. В НАСА не искаха голяма палатка със запалим кислород да стърчи в близост до МИА, когато апаратът излита, затова бяха добавили към протокола изключването и разхерметизацията му.
Сигурно съм го направил като знак на почит към неосъществената мисия на „Арес 3“. Малка част от ден 31 такъв, какъвто трябваше да бъде.
След като изключих всичко, остана само зловеща тишина. Четиристотин четиресет и девет дни бях слушал отоплителите, климатичната инсталация, вентилаторите. Сега стана тихо като в гробище. Една такава зловеща тишина, от която те побиват тръпки. Не знам как по-добре да я опиша. И преди съм бил далече от Подслона, но винаги в скафандър или в марсоход. Винаги в близост до работещи машини.
А сега — нищо. Явно не си бях давал сметка докрай колко тихо е на Марс. Той е пустинен свят с толкова рядка атмосфера, че не предава звук. Чувах собствения си пулс.
Както и да е, стига съм философствал, че ще взема да ревна.
Сега съм в марсохода (което си е очевидно, защото компютърът на Подслона е изключен и ще си остане такъв до края на времето). Имам две батерии, заредени на макс, всички системи са в изправност и ми предстоят четиресет и пет дни преход.
Скиапарели, пази се!
22.
ДНЕВНИК НА МИСИЯТА: ДЕН 458
Долината Моурт! Най-после съм тук!
Всъщност не е голямо постижение. Пътувам едва от десет дни. Но долината е нещо като психологически километричен камък и ми действа насърчително.
Засега марсоходът и животоподдържащите компоненти работят възхитително. Или поне толкова добре, колкото може да се очаква от оборудване, което е в употреба много след като му е изтекла датата на трайност.
Днес е вторият ми въздушен ден (първият беше преди пет денонощия). Когато съставях плана си за пътуването, смятах, че въздушните дни ще са скучни до смърт. А сега ги очаквам с нетърпение, защото са ми един вид почивни дни.
В нормален ден ставам, сгъвам спалнята, товаря соларните клетки, карам четири часа, подреждам клетките на земята, надувам спалнята, проверявам цялото оборудване (особено внимание отделям на шасито и колелетата на марсохода), после пращам кратък доклад на НАСА с морзова азбука, стига да намеря достатъчно камъни наблизо.
Във въздушен ден ставам и включвам оксигенатора. Соларните панели вече са подредени от предния ден. Всичко е готово. А аз си почивам, било в спалнята, било в кабината на марсохода. Целият ден е на мое разположение. В спалнята е достатъчно широко, за да се чувствам добре, а в компютъра има достатъчно сериалчета, които да гледам за десети път и да се забавлявам.
Всъщност в долината Моурт навлязох още вчера. Но това си личи само ако следиш внимателно картата. Входът към долината е толкова широк, че каньонообразните ѝ стени не се виждат нито отляво, нито отдясно.
Сега обаче определено се чувствам в каньон. Дъното му е прекрасно, тоест равно. Точно както се бях надявал. Невероятно е — тази долина не е създадена от река, която бавно си е проправяла път през скалата. Не, била е изкопана от мегапорой в рамките на един ден. Трябва да е било зрелищна гледка.
Странна мисъл: вече не съм в Ацидалийската равнина. Изкарах там четиристотин петдесет и седем дни, почти година и половина, и повече никога няма да я видя. Чудя се дали на някакъв по-късен етап няма да ме налегне носталгия по нея.
Стига изобщо да има „по-късен етап“. Майната ѝ на носталгията, все ще я издържа някак, само да я доживея. Засега обаче единствената ми мисъл е да си ида у дома.
— Добре дошли отново в „Докладът на Уотни“ на Си Ен Ен — каза към камерата Кати. — Разговаряме с нашия редовен гост д-р Венкат Капур. Д-р Капур, предполагам, че хората си задават един-единствен въпрос. Обречен ли е Марк Уотни?
— Надяваме се, че не е обречен — отговори Венкат. — Но му предстоят трудни дни, истинско предизвикателство.