Всяко денонощие се размотавам в продължение на тринайсет часа, докато чакам соларните клетки да заредят батериите. Фобос гарантирано залязва поне веднъж за това време. Отбелязвам си часа на залеза, после включвам данните в една гадна формула, която сам си измислих, и така определям географската си дължина.
Накратко, за да определя дължината, Фобос трябва да залезе, а за да определя ширината трябва да е нощ, за да видя Денеб. Тази система изисква доста време, ще кажете. Но пък аз я използвам само веднъж на денонощие. Определям координатите си, когато съм спрял, и коригирам прехода си за следващия ден според тях. Нещо като приблизителни преходи с постъпателни корекции. Но засега работи добре.
Минди Парк увеличи най-новата сателитна снимка. Имаше чувството, че вече може да го прави и насън. Лагерът на Уотни се виждаше в центъра на изображението. Подредил беше соларните клетки в кръг. Винаги ги подреждаше така.
Спалнята беше надута. На снимката беше отбелязан часът на заснемане — по обяд местно време. Минди бързо откри доклада му. Уотни винаги го подреждаше близо до марсохода, когато имаше достатъчно камъни наоколо, обикновено от северната му страна.
За да пести време, Минди беше научила морзовата азбука — така не се налагаше всяка сутрин да проверява символите поотделно. Отвори пощата си и написа имейл до растящия списък с хора, които искаха да получат информация за всекидневните послания на Уотни.
„НАПРЕД КЪМ ЗАВЕТНИЯ ДЕН 495.“
Минди свъси вежди и добави:
„Бележка: 5 дни до навлизане в Бурята Taу.“
ДНЕВНИК НА МИСИЯТА: ДЕН 466
Добре си бях в долината Моурт. Уви, вече съм в Арабия Тера.
Току-що съм навлязъл в нея, ако изчисленията ми за географската ширина и дължина са правилни. Но Дори и без математиката, промяната в терена се вижда с просто око.
През последните два дни почти постоянно пътувах под наклон, нагоре по задната стена на долината Моурт. Наклонът не беше голям, но затова пък бе постоянен. Вече съм на много по-голяма височина. Ацидалийската равнина (където зарязах самотния Подслон) е на три хиляди метра под нулевата точка, а Арабия Тера — само на петстотин под него. Което означава, че съм се изкачил с два километра и половина по вертикалата.
Сигурно се чудите какво е нулева точка? На Земята това е морското равнище. Очевидно е, че няма как да е същото на Марс. Умните глави в лабораториите на правителствените агенции се събрали и решили, че за Марс нулевата точка ще е там, където атмосферното налягане е равно на 610.5 паскала. Това е на около петстотин метра по-високо от настоящата ми позиция.
Сега вече нещата с навигацията стават трудни. Докато бях в Ацидалийската равнина, лесно коригирах отклоненията от курса — изчислявах правилната посока и тръгвах натам. По-късно, в долината Моурт, просто следвах каньона по липса на друг избор.
Сега съм в по-неприятен квартал. От онези квартали, където си заключваш вратите на марсохода и никога не спираш напълно при завоите. Е, не е точно така, но идеята е, че тук отклонението от курса е нещо лошо.
Арабия Тера е пълна с огромни кратери, които трябва да заобикалям. Всичко зависи от навигацията, ако объркам нещо, ще се озова на ръба на някой от въпросните кратери. Не мога просто да се спусна по едната му стена и да се изкатеря по другата. „Катеренето“ гълта страшно много енергия. По равен терен мога да изминавам деветдесет километра дневно. По наклон ще е чудо, ако измина и четиресет. Освен това карането по наклон е опасно. Една грешка и марсоходът може да се катурне. Дори не искам да мисля за това.
Да, накрая ще трябва да се спусна по стената на Скиапарели. Него няма как да го заобиколя. И ще трябва страшно много да внимавам.
Както и да е, ако се озова на ръба на кратер, ще трябва да се върна назад и да потърся друг път. А там е истински лабиринт от кратери. Ще трябва да бъда нащрек през цялото време. Ще трябва да разчитам не само на географската дължина и ширина за навигацията, а и на ориентири от релефа.
Първото ми предизвикателство е да мина между кратерите Ръдърфорд и Трувело. Не би трябвало да е много трудно. Те са на сто километра един от друг. Дори аз не мога да прецакам такава лесна задача, нали?
Нали?
ДНЕВНИК НА МИСИЯТА: ДЕН 468
Успях да мина без проблеми през игленото ухо между Ръдърфорд и Трувело. Добре де, игленото ухо беше широко сто километра, но пак си е постижение.
В момента се наслаждавам на четвъртия си въздушен ден. На път съм вече двайсет дни. Засега се движа по график. Според картите съм изминал хиляда четиристотин и четиресет километра. Това си е почти половината път.