Такъв поне беше първоначалният план на мисията. Аз ще им отмъкна излитащия апарат, а командир Люис така и не върна „Хермес“ на Земята, така че групово прецакахме колегите от „Арес 4“ и плановете на НАСА. Сигурно ще пратят друг МИА и ще чакат следващия удобен прозорец.
Направих проучване за Скиапарели и новините са окуражителни. Най-лесният маршрут за навлизане в кратера е откъм моята страна, буквално на пътя ми. Изобщо няма да се наложи да обикалям по ръба. А пътеката надолу е лесна за намиране, дори за някого с моята навигация. На самия ръб, в северозападната му част, има малък кратер и това ще е ориентирът, който да открия. На югозапад от въпросния малък кратер има полегат склон към дъното на Скиапарели.
Малкият кратер си няма име. Поне си няма на картите, с които аз разполагам. Затова ще го кръстя Входния кратер. Защо не? Мога да си кръщавам разни неща.
Друго какво… оборудването ми започва да показва признаци на остаряване. Нищо чудно, тъй като трайността му изтече отдавна. През последните два дни батериите се зареждат по-бавно. Соларните клетки произвеждат по-малко ток, това е. Не е голяма работа, просто ще удължа времето за зареждане.
ДНЕВНИК НА МИСИЯТА: ДЕН 474
Е, прецаках работата.
Рано или късно щеше да се случи. Обърках навигацията и се озовах при ръба на кратера Март. Той е широк сто километра и не мога да го видя целия, така че не знам къде точно по периметъра му се намирам.
Издигнатият ръб се пада перпендикулярно на посоката, в която се движа. Следователно нямам никаква представа накъде да тръгна. А не ми се ще да поема по по-дългия заобиколен път. Първоначално смятах да го заобиколя от юг, но не знам с колко съм се отклонил от курса, значи северната дъга може да се окаже по-късата.
Ще трябва да изчакам Фобос да залезе, за да определя географската дължина, после слънцето да залезе, за да определя ширината по местоположението на Денеб. Така че приключих с прехода си за днес. Изминах седемдесет от обичайните си деветдесет километра на ден, следователно не изоставам твърде много с графика.
Стените на Март не са твърде стръмни. Сигурно бих могъл да се спусна по едната и да изкача другата. Площта му е голяма, така че поне една нощ ще прекарам в басейна му. Но не ми се ще да поемам излишни рискове. Наклоните са рискови и трябва да се избягват. Заложил съм достатъчно резервно време в графика си, така че предпочитам да играя на сигурно.
Приключих днешния си преход по-рано от предвиденото и веднага разположих соларните клетки да се припичат. Което, от една страна, е добре, защото ще имат повече време да произведат ток. Вчера отново имах проблеми с тях. Проверих всички връзки и почистих грижливо прахта, но пак не работят на сто процента.
ДНЕВНИК НА МИСИЯТА: ДЕН 475
Загазил съм.
Вчера проследих на два пъти небесния преход на Фобос, засякох и Денеб през нощта. Изчислих координатите си внимателно и резултатът не е добър. Доколкото мога да преценя, забил съм се в Март с главата напред.
Мамка му.
Това е най-лошият възможен сценарий. Северната и южната дъга са приблизително еднакво дълги. Накъдето и да тръгна, ще изгубя най-малко един ден. Всичко това, защото вчера съм тръгнал в грешна посока.
Това е неприятно, но не затова съм загазил.
Все още не бях на сто процента сигурен къде се намирам, затова тази сутрин излязох на малка разходка. До върха на издигнатия ръб имаше малко повече от километър. Нищо работа, ако си на Земята, но в скафандър си беше истинско изпитание.
Нямам търпение да се сдобия с внуци. „Когато бях млад, се разходих до ръба на един кратер. Изкатерих се дотам! В скафандър! На Марс, дребосъци! Да, да, точно така. На Марс!“
Както и да е, довлякох се до ръба и гледката беше прекрасна. Погледната отвисоко, панорамата ти спира дъха. Надявал се бях да видя отсрещната стена на кратера и да преценя накъде да тръгна — наляво или надясно.
Но отсрещната стена не се виждаше. Имаше нещо като омара във въздуха. Това не е необичайно — в крайна сметка, Марс си има климат, ветрове, прах и прочие. Но тази „омара“ беше необичайно плътна. Свикнал съм с просторната шир на Ацидалийската равнина, моя доскорошен дом в прерията.
После стана още по-странно. Обърнах се и погледнах назад към марсохода и караваната. Всичко си беше на място (тук няма много автокрадци). Но всичко се виждаше много по-ясно.
Отново погледнах на изток, към отсрещната стена на кратера. После на запад към хоризонта. После пак на изток, и пак на запад. При всяко завъртане трябваше да се обръщам целокупно, с цялото си тяло. Така е със скафандрите.
Вчера минах покрай един кратер. На петдесетина километра оттук. Виждах го ясно на хоризонта. Погледнех ли на изток обаче, видимостта спадаше рязко. Март е широк сто и десет километра. При видимост петдесет би трябвало да видя осезаемото заобляне на стените му. Но не го виждах.