— Мич, кой отговаря за комуникациите с МИА на „Арес 4“?
— Контролният екип на „Арес 3“ — отговори Мич. — Ще бъдат във втора контролна зала.
— Предполагам, че и ти ще си там.
— Можеш да заложиш главата си, че ще бъда.
— Щом казваш.
ДНЕВНИК НА МИСИЯТА: ДЕН 502
Всяка година за Деня на благодарността семейството ми пътуваше от Чикаго до Сендаски, осем часа път с колата. Там живее сестрата на мама. Винаги караше татко, а той е най-предпазливият и бавен шофьор, който някога е сядал зад волана.
Сериозно. Караше все едно е на изпит за шофьорска книжка. Никога не надвишаваше ограничението на скоростта, държеше волана с две ръце, нагласяше си предварително огледалата и всичко останало от този род.
Направо откачах. Движим се по магистралата, коли фучат отляво и отдясно, някои дори надуват клаксона, защото — ако си говорим честно — спазването на ограниченията те превръща в заплаха на пътя. Идеше ми да сляза и да бутам колата.
По същия начин се чувствах и днес. Пет километра в час е скоростта на енергичен пешеходец. А аз карах с тази скорост в продължение на осем часа.
Но бавната скорост беше гаранция, че няма да пропадна в друга прашна дупка по пътя си. Не че попаднах на такава. Тоест нямаше да имам проблеми, дори да бях карал на пълна скорост. Но сигурното си е сигурно.
Добрата новина е, че най-после се махнах от рампата. Спрях и си спретнах лагер веднага щом теренът се изравни. И без това бях карал по-дълго от обичайното. Можех да продължа още, защото батериите бяха на петнайсет процента, но исках да използвам максимално слънчевото греене.
Най-после съм в басейна на Скиапарели! И то далече от стената на кратера. Оттук насетне ще разполагам с пълния обем на слънчевата светлина.
Реших, че е време за нещо специално. Изядох порциона, на чийто етикет бях написал: „Оцелял съм след нещо, което е трябвало да ме убие“. Божке, забравил бях колко е вкусна истинската храна.
С малко късмет след няколко дни ще изям и „Пристигане“.
ДНЕВНИК НА МИСИЯТА: ДЕН 503
Вчера батериите не се заредиха докрай. Заради по-дългия преход се бяха заредили само на седемдесет процента до вечерта. Затова днешният ми преход приключи по-рано.
Изминах шейсет и три километра и се наложи да спра и да си направя лагера. Обаче изобщо не ми пука. Защото съм само на сто четиресет и осем километра от МИА. Това означава, че ще пристигна вдругиден.
Мама му стара, май наистина ще успея!
ДНЕВНИК НА МИСИЯТА: ДЕН 504
Страхотно! Това е страхотно, по дяволите! По дяволите!
Добре, спокойно. Спокойно.
Днес изминах деветдесет километра. По мои сметки съм на петдесет от МИА. Би трябвало да стигна там по някое време утре. Това също е повод за вълнение, но за друго съм пощурял — хванах сигнал от излитащия апарат!
От НАСА са го настроили да излъчва опознавателния сигнал на нашия Подслон, на „Арес 3“. И защо не? Толкова е логично. За разлика от моите изстрадали машини, МИА е прекрасен, напълно функциониращ апарат и прави каквото му кажеш. И те са го накарали да се престори на нашия Подслон, така че марсоходът да види сигнала и да ми каже къде е.
Това е една изключително добра идея! Вече няма нужда да се мотая и да го търся. Знам точно къде се намира и отивам право към него.
Засега сигналът е слаб. Ще се засили, когато скъся разстоянието. МИА разполага с три дублиращи се метода за комуникация със Земята, но те са тясно насочени и с минимално разсейване на сигнала. Иначе казано, апаратът си общува без проблем със Земята, но една пясъчна дюна е достатъчна да заглуши онова, което аз чувам. Е, между МИА и Земята няма пясъчни дюни, така че…
Не знам как са го направили, но някак са създали радиален сигнал, пък бил той и слаб. И аз го чух!
Съобщението ми за днес гласеше: „УЛОВИХ МАЯКА“. Ако имах достатъчно камъни, щях да добавя: „АДСКИ ДОБРА ИДЕЯ!“. Но тук районът е песъчлив.
МИА чакаше в югозападната част на Скиапарели. Висок беше цели двайсет и седем метра, конусовидната му снага блестеше под обедното слънце.
Марсоходът прехвърли билото на една дюна в съседство, повлякъл караваната. Забави за миг, после продължи с максимална скорост към кораба. Спря на двайсетина метра от него.
Остана там десет минути, докато астронавтът си обличаше скафандъра.
Астронавтът изхвърча от шлюза, спъна се и падна на земята, после се изправи тромаво. Видя МИА и размаха ръце, сякаш не можеше да повярва, че е там.
Подскочи няколко пъти, вдигнал високо юмруци. После се смъкна на едно коляно и отново размаха юмруци към небето.