— Командире?
— Как са двигателите? — попита тя и се хвана за една монтирана в стената скоба.
— Всичко е в границите на приемливото — каза той. — В момента провеждам диагностика на реактора. Йохансен е заета със симулациите на изстрелването, затова реших аз да се заема с диагностиката.
— Добре си направил — одобри Люис. — А курсът ни как е?
— Нормално. Не се налагат корекции. Отклонението от планираната траектория е в границите на четири метра.
— Уведоми ме, ако нещо се промени.
— Слушам, командире.
Люис се оттласна към отсрещната страна на ядрото и се спусна по другата стълба. Със слизането „надолу“ гравитацията се увеличи. Люис стигна до преддверието на въздушен шлюз 2.
Бек държеше намотка метален кабел в едната си ръка и чифт работни ръкавици в другата.
— Здрасти, командире. Какво става?
— Искам да поговорим за плана ти как ще прибереш Марк.
— Ако прехващането е в нормата, няма да е трудно — увери я Бек. — Току-що приключих навързването на кабелите. Събрах всичко, с което разполагаме, и се получи кабел с дължина двеста и четиринайсет метра. Ще съм с реактивната раница, така че придвижването ще е лесно. Спокойно ще мога да развия скорост от десет метра в секунда. Повече от това не смея да вдигна, защото има опасност кабелът да се скъса.
— Каква максимална относителна скорост ще можеш да развиеш, без риск от инцидент?
— След като стигна до Марк ли? При скорост от пет метра в секунда със сигурност ще се лепна без проблем към корпуса на МИА. При десет в секунда ще е като да се метна на движещ се влак. При по-висока може и да се разминем.
— Значи, като включваме и безопасната скорост на реактивната раница, трябва да достигнем двайсет метра в секунда спрямо неговата скорост.
— А прехващането трябва да е в рамките на двеста и четиринайсет метра заради дължината на кабела — кимна Бек. — Нямаме право на грешка.
— Ще имаме достатъчно време — каза Люис. — Изстрелването е планирано за петдесет и две минути преди прехващането, а полетът на МИА ще трае дванайсет минути. Веднага щом двигателят на втория етап се изключи, ще знаем точката на прехващане и скоростта. Ако положението не ни хареса, ще имаме четиресет минути да го коригираме. Двата милиметра в секунда на нашия двигател може и да не изглеждат много, но за четиресет минути можем да се придвижим с повече от пет километра и половина.
— Супер — каза Бек. — А и не е задължително непременно да се съобразяваме с дължината на кабела.
— Напротив — възрази Люис.
— Стига — каза с усмивка Бек. — Знам, че по протокол не трябва да излизам без осигуровка, но ако не съм закачен за кабела, мога да стигна много по-далеч.
— Изобщо няма да го обсъждаме.
— Но така можем да удвоим и дори да утроим периметъра на прехващане.
— Темата е приключена — отсече с категоричен тон Люис.
— Слушам, командире.
ДНЕВНИК НА МИСИЯТА: ДЕН 526
Не са много хората, които могат да се похвалят, че са съсипали космически кораб за три милиарда долара. Но аз съм един от тях.
Точно това правя — разглобявам кораба на едро. Ще изхвърча към орбита без разни досадни осигуряващи системи да ме теглят надолу. Страхотия.
Започнах с дребните неща. После дойде ред на онези, които подлежаха на разглобяване. Такива като креслата за екипажа, контролните панели и няколко резервни системи.
Вече не импровизирам. Следвам стриктно изпратения ми от НАСА сценарий, който е направен така, че максимално да улесни задачата ми. Понякога ми липсва времето, когато сам вземах решенията. Но бързо се отърсвам от носталгията и си казвам, че ми е неизмеримо по-добре сега, когато мога да разчитам на многоброен екип от генийчета, които да решават вместо мен, а не да импровизирам в движение с цената на куп грешки.
По няколко пъти на ден си обличам скафандъра, натъпквам въздушния шлюз с отпадъци и ги изхвърлям навън. Районът около МИА прилича на бунище. Като го гледам, всеки път се сещам за „Санфорд и син“ и техния пункт за вторични суровини.
Научих за „Санфорд и син“ от колекцията на Люис. Поредната безумна комедия. Сериозно, шефката трябва да потърси професионална помощ за проблема си със седемдесетте.
ДНЕВНИК НА МИСИЯТА: ДЕН 529
Превръщам пикнята си в ракетно гориво. По-лесно е, отколкото си мислите.
Урината е предимно вода. Сепарирането на водорода и кислорода изисква само два електрода и малко ток. Проблемът е в съхраняването на водорода. Нямам оборудване, с което да го изтегля от въздуха. Атмосферният регулатор работи на друг принцип. Последния път, когато се наложи да изтеглям водород от въздуха (когато превърнах Подслона в бомба), го подпалих, за да го превърна във вода. Очевидно това не върши работа сега.