Ако пропусна точката на срещата, просто ще се нося из космоса, докато ми свърши въздухът. Имам план за това. Ще задам нулева концентрация на кислород и ще дишам чист азот, докато се задуша. Няма да е много гадно. Дробовете ни не реагират на липсата на кислород. Просто ще се почувствам уморен, ще заспя и ще умра.
Изядох последния си марсиански картоф. Спах за последно в марсохода. Направих последния си обход. Днес ще се махна от Марс, по един или друг начин.
Крайно време беше, мамка му.
26.
Събраха се.
Навсякъде по Земята, събраха се.
От площад „Трафалгар“ до площад „Тянънмън“ и Таймс Скуеър, събраха се и гледаха гигантските екрани. В офисите се скупчиха около компютърните монитори. В баровете гледаха мълчаливо телевизора в кьошето. По къщите седяха, затаили дъх, и следяха като омагьосани драмата.
В Чикаго една възрастна двойка също седеше и гледаше. Държаха се за ръце. Мъжът прегърна нежно съпругата си, която се люлееше напред-назад, онемяла от див ужас. Представителят на НАСА стоеше тактично настрана, готов да отговори на всички евентуални въпроси.
— Горивно налягане — зелено — чу се гласът на Йохансен от милиарди телевизори. — Настройка на двигателите — идеална. Комуникации — на шест. Готови сме за предстартова проверка, командире.
— Разбрано — чу се гласът на Люис. — КАПКОМ?
— Начало — отвърна по устав Йохансен.
— Насочване.
— Начало — отново Йохансен.
— Дистанционно управление.
— Начало — каза Мартинес.
— Пилот.
— Начало — каза Уотни от МИА.
Доволни викове разлюляха тълпите по света.
Мич седеше пред конзолата си в контролната зала. Следяха показанията и бяха готови да помогнат с всичко необходимо. Закъснението на сигнала между „Хермес“ и Земята правеше подобна необходимост крайно невероятна.
— Телеметрия — чу се гласът на Люис по говорителите.
— Начало — отвърна Йохансен.
— Абордаж — продължи командирът.
— Начало — обади се Бек от въздушния шлюз.
— Резервен абордаж.
— Начало — каза Вогъл, който беше в шлюза при Бек.
— Контролна зала, тук „Хермес“ — докладва Люис. — На линия сме за изстрелване и ще стартираме по график. Време минус четири минути и десет секунди до изстрелването.
— Записа ли, времеви? — попита Мич.
— Потвърждавам, полетен — долетя веднага отговорът. — Часовниците ни са синхронизирани с техните.
— Не че можем да направим нещо — измърмори Мич.
— Но поне ще знаем какво би трябвало да се случва във всеки един момент.
— Остават приблизително четири минути, Марк — съобщи Люис в микрофончето на слушалките си. — Как си там долу?
— Нямам търпение да се озова там горе, командире — отвърна Уотни.
— Ние ще се погрижим за това — каза Люис. — Гравитацията при теб ще се увеличи многократно, не забравяй. Не е изключено да загубиш съзнание. Не се притеснявай, Мартинес ще се погрижи за кораба.
— Мартинес е задник. Кажи му да не прави излишни салта.
— Разбрано, МИА — каза Люис.
— Още четири минути — каза Мартинес и си изпука кокалчетата. — Готова ли си да полетим, Бет?
— Да — потвърди Йохансен. — За пръв път ще участвам в изстрелване при нулева гравитация.
— Хм, не се бях сещал да го погледна от този ъгъл — подхвърли Мартинес. — Права си обаче. За пръв път няма да се размажа по облегалката на креслото. Странна работа.
Бек се носеше в шлюза, прикачен с кабел към стената. Вогъл стоеше до него, магнитните ботуши го залепваха към пода. И двамата гледаха през отворената външна врата на шлюза към червената планета долу.
— Не съм и подозирал, че пак ще се върна тук — каза Бек.
— Да — кимна Вогъл. — Ние сме първите.
— Първите какво?
— Първите, които са дошли два пъти на Марс.
— Аха. Вярно. Дори Уотни не може да се похвали с това.
— Не може.
Загледаха се отново в планетата.
— Вогъл — каза Бек.
— Да?
— Ако не успея да стигна до Марк, искам да ми откачиш кабела.
— Доктор Бек — отвърна Вогъл. — Командир Люис беше категорична по този въпрос.
— Знам какво каза Люис, но ако не ми достигнат няколко метра, искам да ме отрежеш. Имам реактивна раница и мога да се върна и без осигурителния кабел.
— Няма да го направя, доктор Бек.
— Рискувам собствения си живот и ти казвам, че няма проблем.
— Ти не си командир на тази мисия.
Бек го изгледа намръщено, но визьорите им бяха спуснати и ефектът се изгуби.
— Добре — съгласи се Бек. — Но се хващам на бас, че ще си промениш мнението, ако ножът опре до кокала.