Мисля си за гигантския брой хора, които са положили неимоверни усилия, за да спасят жалкия ми задник, и откровено казано — не го разбирам. Колегите от екипажа жертваха година от живота си, за да се върнат за мен. Безброй служители на НАСА работиха денонощно върху модификациите на марсохода и МИА. Пичовете в ЛРД си скъсаха задниците да конструират сонда, която бе унищожена при изстрелването. След това, вместо да се откажат, конструираха още една, която да снабди „Хермес“ с необходимото за удължения полет. Ръководството на Китайската космическа агенция зачеркна свой дългосрочен проект, за да осигури ракета за моето спасяване.
Оцеляването ми сигурно е струвало стотици милиони долари. И всичко това, за да бъде спасен един смотан ботаник. Защо изобщо са си направили този труд?
Добре де. Досещам се какъв е отговорът. Отчасти заради онова, което символизирам — научния прогрес и междупланетното бъдеще, за което мечтаем от векове. Но по-важното е друго — направили са го, защото дълбоко в нас е закодиран основният инстинкт да си помагаме в нужда. Понякога може и да не изглежда точно така, но е вярно.
Ако турист се загуби в планината, хората организират търсене. Ако влак катастрофира, хората се редят на опашка да дадат кръв. Ако земетресение изравни град със земята, хора от целия свят пращат помощи. Този инстинкт е толкова фундаментален за човешката природа, че се среща навсякъде, без изключение, без разлика на национални и културни различия. Да, има разни тъпанари, на които просто не им пука, но те са малцинство и броят им клони към нулата, когато ги сравним с другите, с онези, на които им пука. И точно затова милиарди хора са ми стискали палци. Яко, а?
Както и да е, ребрата ме болят ужасно, зрението ми още е размазано (страничен ефект от силното ускорение), много съм гладен, ще минат още двеста и единайсет дни, преди отново да стъпя на Земята, и очевидно воня като скункс, който се е изсрал върху нечии потни чорапи.
Но това е най-щастливият ден в живота ми.