Това не е проблем, Подслонът просто си е вършел работата. Но означава, че съм складирал повече кислород от предвиденото, следователно не съм го ползвал за направата на вода при планирания темп и в предвидените количества.
Отначало си помислих: „Ура! Имам още кислород! Значи мога да правя вода още по-бързо!“. Но после ми хрумна нещо неприятно.
Следвайте логиката ми: складирал съм повече кислород от очакваното. Ала количеството кислород, което внасям отвън, е константа. Следователно единственият начин да имам повече е да съм използвал по-малко от предвиденото. Но през цялото време контролирах хидразиновата реакция с презумпцията, че използвам цялото количество.
Единственото възможно обяснение е, че не всичкият освободен водород е изгорял.
Сега, със задна дата, всичко ми се вижда очевидно. Но докато щастливо си произвеждах вода, изобщо не ми хрумна, че част от водорода просто не е изгорял. Минавал е покрай пламъка и е заминавал на разходка. Дявол да го вземе! Но аз съм ботаник все пак, не химик!
Мразя химията. И явно не я разбирам достатъчно, защото сега в Подслона има неизвестно количество неизгорял водород. Навсякъде в Подслона. Водород, смесен с кислород. Просто… си виси там. И чака искра, за да вдигне във въздуха тъпия Подслон!
След като осъзнах какво съм направил, взех едно от малките пликчета за проби, разтворих го широко, размахах го около себе си и го запечатах.
После се намъкнах в скафандъра и отидох в марсохода, където държим атмосферните анализатори. Азот: 22%. Кислород: 9%. Водород: 64%.
И оттогава се крия в марсохода.
В Подслона царува водородът.
Извадил съм голям късмет. Цяло чудо е, че Подслонът още не е гръмнал. Дори от най-слабата искра на статично електричество Подслонът е щял да пламне като злощастния дирижабъл „Хинденбург“ в небето над Лейхърст.
И така, седя си аз в марсоход 2. Мога да остана тук ден, два най-много, докато филтрите за въглеродния диоксид не се задръстят. Дотогава трябва да съм измислил как да се справя със ситуацията.
В момента Подслонът е бомба.
5.
ДНЕВНИК НА МИСИЯТА: ДЕН 38
Още се крия в марсохода, но имах време да помисля. И вече знам как да се справя с водорода.
Мислех си за атмосферния регулатор. Той следи състава на въздуха и го балансира. Точно по този начин излишният кислород, внесен от мен, се озовава в резервоарите. Проблемът е, че апаратът не е предвиден да изтегля водород от въздуха.
Атмосферният регулатор сепарира газовете чрез замразяване. Когато прецени, че има твърде много кислород, започва да събира въздух в един резервоар и да го охлажда до минус сто осемдесет и три градуса. Кислородът се втечнява, но азотът, чиято температура на кондензация е минус сто деветдесет и шест градуса, остава газообразен. После складира кислорода.
Но не мога да извъртя същия номер с водорода, защото той се втечнява при минус двеста петдесет и три градуса, а атмосферният регулатор не може да постигне толкова ниска температура. Задънена улица.
Ето решението:
Водородът е опасен, защото гърми. Но гърми само ако е в компанията на кислород. Без кислород водородът е безвреден. А регулаторът може да извлича кислород от въздуха, това е част от работата му.
Има четири различни системи за безопасност, които пречат на регулатора да допусне твърде ниски нива на кислород в Подслона. Но те са предназначени да се задействат при техническа повреда, а не при умишлен саботаж (уха-ха-ха!).
Накратко, мога да излъжа регулатора така, че да изтегли всичкия кислород от Подслона. После — облечен със скафандър, за да има какво да дишам — ще мога да вляза и да действам, без да ме е страх, че ще гръмна. Ура!
Ще използвам единия кислороден резервоар и ще пускам малки струйки кислород при водорода, после ще произвеждам малка искра с помощта на две жици и акумулатор. Искрата ще запали водорода, но той ще гори само докато се изчерпи малкото количество кислород, което съм източил от резервоара.
Ще повтарям операцията, докато не изгоря всичкия водород.
Планът ми има един малък недостатък — ще убие почвата ми.
Почвата е плодородна единствено благодарение на бактериите, които живеят в нея. Ако изсмуча всичкия кислород от Подслона, бактериите ще умрат. Нямам сто милиарда миниатюрни скафандъра, в които да ги облека.