ДНЕВНИК НА МИСИЯТА: ДЕН 67
„Сириус 1“ е завършен!
По-точно „Сириус 1“ беше прекратен един час след началото си. Вие сигурно ще го наречете „провал“, но аз предпочитам израза „полезен опит“.
Всичко започна добре. Стигнах до хубаво равно място на километър от Подслона и започнах да карам напред-назад по петстотинметрова отсечка.
Бързо си дадох сметка, че тестът ми не струва. След няколко врътки марсоходът си отъпка пътека, по която се движеше с лекота и с ненормално висок коефициент на полезно действие по отношение на използваната енергия. Никой нямаше да ми сервира подобни глезотийки, тръгнех ли сериозно на път.
Затова промених малко параметрите. Карах напосоки, но без да се отдалечавам прекомерно от Подслона. Така тестът стана далеч по-реалистичен.
След час обаче започна да става студено. Много студено.
В началото марсоходът винаги е много студен. Ако не си изключил отоплението, се затопля бързо. Знаех, че ще е студено, но… беше направо ледено!
Известно време търпях. Собствената ми телесна топлина и трите ката дрехи помагаха, а изолацията на марсохода е отлична. Топлината, която се излъчваше от тялото ми, оставаше в кабината. Но колкото и да е добра изолацията, няма как да е стопроцентова, така че след време топлинката напусна кабината, а на мен ми ставаше все по-студено и по-студено.
След час зъбите ми тракаха, а крайниците ми се бяха вдървили. Нямаше смисъл да се мъча повече. Не можех да тръгна на дълъг път по този начин. И с това тестът приключи.
Включих отоплението и подкарах към Подслона.
Прибрах се в лошо настроение и известно време се цупих. Гениалният ми план бе провален от тъпата термодинамика. Проклета да си, ентропийо!
В задънена улица съм. Ако включвам проклетия отоплител, той ще изяжда половината ми дневна енергия. Бих могъл да намаля мощността му. Да ми е студено, без да замръзна. Но и така пак ще губя най-малко четвърт от дневната енергия.
Явно ще трябва да си поблъскам главата. Да си задам въпроса… какво би направил Еркюл Поаро. Ще трябва да впрегна „малките си сиви клетки“ на работа.
ДНЕВНИК НА МИСИЯТА: ДЕН 68
Тъпа работа.
Измислих решение, но… помните ли как горих ракетно гориво в Подслона? Е, това сега ще е още по-опасно.
Ще използвам РТГ.
РТГ (радиоизотопен термоелектрически генератор) е голяма кутия с плутоний. Но не от онзи плутоний, който използват за ядрените бомби. Не, не. Този плутоний, моят плутоний, е далеч по-опасен!
Плутоний-238 е изключително нестабилен изотоп. Радиоактивността му е толкова голяма, че сам се нагрява до червено без чужда помощ. Както сигурно си представяте, материал, който може буквално да изпържи яйце с радиацията си, си е опасен.
РТГ улавя радиацията на плутония във вид на топлина и я превръща в електричество. Той не е реактор. Радиацията не може да бъде намалявана или увеличавана. Не, в РТГ протича един напълно естествен процес на атомно ниво.
Още от шейсетте години на двайсети век НАСА използва РТГ за захранване на непилотирани сонди. Този източник на енергия превъзхожда соларната по много показатели. Не му влияят бури; работи денонощно; процесът протича във вътрешността на контейнера, следователно не е нужно да покриваш сондата с деликатни соларни клетки.
Но преди програмата „Арес“ НАСА никога не беше използвала големи РТГ за пилотираните си мисии.
Защо не ли? Съвсем очевидно е, по дяволите! Защото не са искали да поставят астронавтите до нажежена топка радиоактивна смърт, затова!
Добре де, преувеличавам малко. Плутоният е затворен в няколко контейнера, които са напъхани един в друг, като всеки е запечатан и изолиран, така че да предотврати изтичане на радиация, дори ако този над него се пропука. Предвид тези мерки за сигурност НАСА реши да рискува с РТГ за програмата „Арес“.
Всички мисии от програмата „Арес“ са изградени около едно — около МИА. Излитащият апарат е най-най-важният им компонент. Той е сред много малкото системи, които не могат да бъдат заменени или заобиколени. И е единственият компонент, който задължително проваля мисията, ако излезе от строя.
Соларните клетки вършат страхотна работа в краткосрочен план, а и в дългосрочен, ако има хора, които да ги премитат редовно. Но МИА си стои сам в продължение на години и кротко си произвежда гориво, а след като го произведе, клечи и чака екипажът да пристигне. Дори когато не прави нищо, пак му трябва захранване, така че да извършва рутинните проверки на системите си, а НАСА да го следи дистанционно.