Три дни по-късно Долината на Люис се преля в широка равнина. Така пак останах без ориентири и се върнах към Фобос като към своя пътеводна звезда. Май съзирам някакъв символизъм тук. Фобос е богът на страха и аз се водя по него. Лошо.
Днес обаче извадих късмет. След като два дни се мотах из пустинята, най-сетне открих нещо, по което да се ориентирам. Петкилометров кратер, толкова малък, че дори си няма официално име. Ала за мен той беше Александрийският фар. Щом го зърнах, и разбрах къде точно се намирам.
В интерес на истината, в момента съм спрял близо до него.
Най-сетне се измъкнах от белите полета на картата. Утре ще се ориентирам по Фара, а скоро след това — по кратера Хамелин. Супер.
А сега, към следващата задача — да скучая поредните дванайсет часа.
По-добре да не се мотая, а да се захващам със скуката!
ДНЕВНИК НА МИСИЯТА: ДЕН 81
Днес почти стигнах до „Патфайндър“, но ми свърши енергията. Остават ми някакви си двайсет и два километра!
Днешният пробег беше скучен. Нямах проблем с навигацията. Тъкмо губех от поглед Фара, когато ръбът на кратера Хамелин се появи в полезрението ми.
Ацидалийската равнина отдавна остана зад гърба ми. Вече се движа през долината Арес. Пустинният терен постепенно отстъпва пред по-неравен релеф, осеян с вулканични скали, които пясъкът така и не е успял да затрупа. Това затруднява шофирането и аз трябва да внимавам повече.
Досега карах по каменист терен. Колкото по-далеч на юг стигам, толкова по-големи и по-изобилни стават камъните. Налага се да заобикалям някои от тях, иначе рискувам да повредя окачването на марсохода. Добрата новина е, че няма да го правя още дълго. Стигна ли до „Патфайндър“, ще обърна и ще поема назад.
Времето е хубаво. Вятър почти няма, да не говорим за бури. Мисля, че извадих късмет в това отношение. Има голям шанс следите от марсохода ми, оставени през последните няколко дни, още да личат. Така ще стигна до Долината на Люис, без да се главоболя с навигацията.
След като разположих соларните панели, тръгнах на малка разходка. Нито за миг не изпуснах от поглед марсохода — само това ми трябва, да се изгубя на Марс пешком. Но нямах сили да се върна в задушната теснотия на своето мише гнездо. Не веднага поне.
Странно чувство е. Където и да отида, пръв съм. Излизам от марсохода? Първият човек, стъпил на този терен! Изкачвам хълм? Първият човек, изкачил този хълм! Ритам камък? Този камък не е помръдвал от милион години!
Аз съм първият човек, направил дълъг преход на Марс. Първият, прекарал повече от трийсет и един дни на Марс. Първият, който е отгледал растения на Марс. Първият, първият, първият!
Не съм очаквал да съм пръв в каквото и да било. Бях петият, който излезе от МСА, когато кацнахме, което ме прави седемнайсетия, стъпил на Марс. Редът на излизане е бил определен години по-рано. Месец преди изстрелването си направихме татуировки с „марсианските си номера“. Йохансен за малко да се откаже от своята петнайска, защото се страхуваше, че ще боли. И това е същата жена, която беше оцеляла в центрофугата, в повръщащата комета, издържала беше убийствените тренировки и десеткилометровите маратони.
Жена, която поправи симулирана повреда в централния компютър, докато висеше с главата надолу и я въртяха. Но се страхуваше от иглата за татуировки.
Боже, колко ми липсват тези хора.
Аз съм първият, който е съвсем сам на цяла планета.
Добре, стига съм циврил. Утре ще стана първият човек, прибрал марсианска сонда.
ДНЕВНИК НА МИСИЯТА: ДЕН 82
Победа! Намерих я!
Още щом различих Близнаците на хоризонта, разбрах, че съм на правилното място. Двата малки хълма са на няма и километър от зоната на кацане. Нещо по-добро, на километър от далечната страна на сондата. Нужно бе само да се водя по тях и да се оглеждам.
И ето я! Точно където очаквах да я намеря!
В последната фаза на кацането си „Патфайндър“ е представлявал покрит с балони тетраедър, иначе казано — четиристен. Балоните смекчили удара при кацането, после въздухът в тях бил изпуснат автоматично, тетраедърът се разтворил и разкрил сондата.
На практика сондата се състои от два компонента — спускаемия апарат и робота „Съджърнър“. Спускаемият апарат е неподвижен, но „Съджърнър“ е нещо като малък роботизиран марсоход, който обикалял района и заснел купища местни камънаци. Ще взема и двете джаджи със себе си, но по-важен ми е спускаемият апарат — именно чрез него се надявам да осъществя контакт със Земята.