Измъкнах се развълнуван от возилото си и хукнах към сондата.
Не мога да ви опиша колко бях щастлив. Скъсал си бях задника от работа, за да стигна до тук, и усилията ми се бяха увенчали с успех.
Спускаемият апарат беше заровен наполовина в пясъка. Почистих го внимателно и скоро корпусът му се показа, макар че големият тетраедър и спуснатите балони останаха под пясъка.
Бързо намерих „Съджърнър“. Дребното роботче беше на два метра от спускаемия апарат. Имам бегъл спомен, че когато го видяха за последен път, преди връзката да прекъсне, роботът беше доста по-далеч. Сигурно е превключил на извънреден режим и се е върнал при маминка в опит да поднови комуникацията.
Занесох „Съджърнър“ в марсохода си. Роботът е малък, лек и лесно мина през въздушния шлюз. Спускаемият апарат е друга работа.
Няма начин да го откарам целия в Подслона. Много е голям. Време беше да докажа инженерните си умения.
Сондата беше прикрепена към централния панел на разтворилия се тетраедър. Другите три стени на четиристена бяха прикачени с помощта на метални панти. Както ще ви каже всеки в ЛРД, сондите са деликатно нещо. Масата е критична, така че ги правят възможно най-леки, а това се отразява на издръжливостта им.
Когато натиснах с лост пантите, те се счупиха на секундата!
После дойде трудното. Опитах се да вдигна сондата с все централния панел, но напразно.
Точно като при другите панели, и централният имаше спуснати балони под себе си. Балони, които бяха престояли тук десетилетия, бяха се раздрали и напълнили с пясък.
Бих могъл да ги отрежа, но първо трябваше да стигна до тях през пясъка. На пръв поглед — нищо работа. Само че другите панели ми пречеха.
Бързо си дадох сметка, че състоянието на другите панели изобщо не ме интересува. Върнах се в марсохода, отрязах ивици от резервното платнище на Подслона, после ги сплетох в примитивно, но здраво въже. Не е моя заслугата, че е здраво. Благодарете на НАСА за това. Аз просто сплетох тъканта и направих въже.
Завързах единия му край към най-близкия панел, другия — към марсохода. Марсоходът е конструиран така, че да се движи по труден терен, често при стръмен наклон. Може да не е бърз, но е мощен. Издърпах панела като дървосекач, който влачи дънер с джипа си.
Сега вече можех да копая. Изрових балоните един по един и ги отрязах. Работата ми отне има-няма час.
После вдигнах централния панел с все сондата и го понесох към марсохода!
Такова поне беше намерението ми. Проклетото нещо пак беше адски тежко. Двестатина килограма, предполагам. Дори при марсианската гравитация тежи ужасно. Покрай Подслона лесно бих могъл да го разнасям, но да го вдигна, докато съм облечен в скафандър? Абсурд.
Затова не го занесох, а го довлачих до марсохода.
С което дойде ред на следващия ми подвиг — да го кача на покрива.
В момента на покрива нямаше нищо. Макар батериите да бяха пълни почти догоре, аз бях заложил соларните клетки да се припичат. Защо не? Безплатна енергия.
Бях го измислил предварително. По пътя насам две купчини соларни клетки се разполагаха на покрива. По обратния път клетките щяха да пътуват на една купчина. Така рискът е по-голям, защото може да се катурнат. А и щеше да е досадно да ги редя на една купчина, защото тя щеше да е доста висока.
Но няма как да прехвърля въже през марсохода и да привържа сондата отстрани на корпуса. Не искам да я повредя. Тоест, тя вече е повредена, иначе НАСА нямаше да загуби контакт с нея през далечната деветдесет и седма. Но не искам да я повреждам допълнително.
Измислих решение, но вече бях свършил достатъчно физическа работа за деня, а и започваше да се стъмва.
Сега съм в марсохода и оглеждам „Съджърнър“. Изглежда наред. Няма видими повреди. Не личи да е пострадал от дългото излагане на марсианското слънце — покрит е с плътен пласт мръсотия и тя го е спасила.
Сигурно си мислите, че „Съджърнър“ няма да ми е от голяма полза. Не мога да го използвам за връзка със Земята. За какво ми е тогава?
Защото има много движещи се чаркове.
Ако установя връзка с НАСА, ще мога да разговарям с тях, като държа лист с текст пред камерата на сондата. Но как ще говорят те с мен? Единствените подвижни части на сондата са антената (която ще трябва да остане насочена към Земята) и камерата. Ще трябва да измислим система, при която НАСА ще ми отговаря с въртене на камерата. Подобно решение би било адски отегчително, а разговорите — адски бавни.
Но „Съджърнър“ има шест независими колелета, които се движат доста бързо. Много по-лесно ще е да общуваме чрез тях. Ако не друго, мога да нарисувам букви върху колелетата и да държа огледало пред камерата. НАСА ще се сети какво искам да кажа и ще започне да ми изпраща послания буква по буква.