Свалянето на сондата от покрива на марсохода се оказа далеч по-лесно от качването ѝ там. Разкачих една метална греда от платформата на МИА и я довлякох до марсохода. Опрях я на корпуса и забих долния ѝ край в земята за по-голяма стабилност. И ето че имах рампа.
Трябвало е да взема тази греда със себе си. Човек се учи, докато е жив.
Няма начин да вкарам сондата през въздушния шлюз. Много е голяма. Сигурно бих могъл да я разглобя и да я вкарам парче по парче, но има сериозна причина да не го правя.
Марс няма магнитно поле, следователно няма и защита срещу слънчевата радиация. Ако бъда изложен на това лъчение, ще се сдобия с толкова рак, че и ракът ми ще си отгледа рак. Платнището на Подслона има защита срещу електромагнитните вълни. Което е добре за здравето ми, но означава, че вкарам ли сондата, платнището ще блокира сигнала ѝ.
Като си говорим за рак, време беше да се отърва и от РТГ.
Мисълта, че трябва пак да се кача в марсохода, ми причиняваше физическа болка, но нямаше друг начин. Ако РТГ се пропука по някаква причина, радиацията ще ме убие.
От НАСА бяха преценили, че четири километра са безопасно разстояние и аз нямах намерение да оспорвам преценката им. Подкарах към оригиналното му гробно място и го оставих в същата дупка, където го беше изхвърлила командир Люис. После обърнах към Подслона.
Утре се заемам със сондата.
А сега е време да се опъна на истинско легло. И да заспя в компанията на утешителната мисъл, че когато се събудя утре сутринта, ще се изпикая в тоалетна.
ДНЕВНИК НА МИСИЯТА: ДЕН 95
Днешният ден мина в ремонти!
Мисията „Патфайндър“ приключила, защото сондата се повредила. След като в НАСА загубили контакт с нея, нямали представа какво се случва със „Съджърнър“. Възможно бе нищо да му няма. Може би просто му трябва енергия. Енергия, която не е можел да си вземе заради дебелия слой мръсотия, полепнала по соларните клетки.
Сложих го на работната си маса и свалих един панел да надникна в коремчето му. Батерията е литиево-тионилно-хлоридна и не подлежи на презареждане. Стигнах до този извод по някои тънки улики — формата на контактните точки, дебелината на изолацията и надписа, който гласеше: „LiSOCl2 NON-RCHRG“.
Почистих старателно соларните панели и насочих към тях малка лампа. Батерията отдавна е предала богу дух, но ако панелите са наред, „Съджърнър“ може да черпи енергия директно от тях. Да видим дали ще се получи.
После дойде ред да разгледам маминката на „Съджърнър“. Облякох скафандъра и излязох.
Слабото място на повечето спускаеми апарати е батерията. Тя е най-деликатният им компонент и когато умре, не можеш я съживи.
Когато батерията им падне, сондите не могат просто да се изключат и да преминат в режим на изчакване. За да работи, електрониката им има нужда от минимална температура. За да осигурят тази температура, сондите са оборудвани с отоплители. Този проблем рядко възниква на Земята, но… тук е Марс.
С времето соларните панели се покриват с прах. Зимата носи по-ниски температури и по-малко часове дневна светлина. Всичко това се комбинира в голям среден пръст, който Марс показва на вашата сонда. Рано или късно се стига до момента, когато на сондата ѝ е нужна повече енергия да се отоплява, отколкото получава от оскъдната светлина, проникваща през наслоения прах.
Изтощи ли се батерията, електрониката изстива под критичния праг и цялата система умира. Соларните панели презареждат в някаква степен батерията, но няма какво да каже на системата „рестартирай се“. Единствено електрониката би могла да вземе такова решение, а тя вече е предала богу дух. С течение на времето излязлата от употреба батерия губи способността си да складира енергия.
Това е обичайната причина за смъртта. И аз искрено се надявам именно това да е убило „Патфайндър“.
Струпах изостанали чаркове от МСА върху импровизирана маса, стъкмих си и рампа до нея. После довлачих сондата до новата си работилница на открито. Да работиш в скафандър е неприятно само по себе си, но ако трябваше и да се навеждам през цялото време, щеше да стане непоносимо.
Взех комплекта с инструменти и започнах да ръчкам тук-там апарата. Лесно отстраних външния панел и веднага разпознах батерията. ЛРД слага етикети на всичко. Сребърно-циркониева батерия с параметри четиресет ампера в час и оптимален волтаж от 1.5 V. Леле! Навремето са правели от нищо нещо.
Откачих батерията и се прибрах в Подслона. Проверих я с измервателния си комплект и да, тя наистина е съвсем мъртва. Ако разтъркам с ръка килим, върху дланта ми ще се задържи повече електричество, отколкото в батерията на сондата.