— Боже, колко сложно — намръщи се Венкат.
— Да бе, пробвай някой път да ъпдейтваш „Линукс“ — подхвърли Джак.
След миг на мълчание Тим обясни:
— Човекът се опита да се пошегува, Венкат, усети ли? За „Линукс“?
— О — изсумтя Венкат. — Аз съм физик, а не компютърджия.
— То шегите му не са смешни и за компютърджиите.
— Голям гадняр си, Тим — обади се Джак.
— Системата е онлайн — съобщи Тим.
— Какво?
— Системата е онлайн, за твоя информация.
— Мама му стара! — възкликна Джак.
— Получи се! — обяви Венкат на присъстващите.
(11:18) ЛРД: Марк, тук е Венкат Капур. Следим те от ден 49. Целият свят ти стиска палци. Идеята да намериш „Патфайндър“ беше велика. Работим по различни варианти на спасителна операция. В ЛРД преустройват спускаемия апарат на „Арес 4“ за кратък хоризонтален полет. Ще дойдат при теб и ще те откарат на Скиапарели. Подготвяме снабдителна сонда, която да ти осигури храна до пристигането на „Арес 4“.
(11:29) УОТНИ: Радвам се да го чуя. Не ми се ще да умра, честно. Искам ясно да се разбере, че екипажът няма вина. Един въпрос в тази връзка: как реагираха, когато разбраха, че съм жив? И още нещо встрани от основната тема: Здрасти, майче!
(11:41) ЛРД: Разкажи ни за „насажденията“ си. По наши изчисления храната ще ти стигне до ден 400 при три четвърти порцион. Насажденията ти ще се отразят ли на тази прогноза? Колкото до въпроса ти, още не сме уведомили екипажа. Искаме да мислят единствено за пътя към дома.
(11:52) УОТНИ: Насажденията са картофи, използвах за семе картофите, които ни бяха дадени за Деня на благодарността. Развиват се чудесно, но наличната обработваема площ не е достатъчна. Храната ми ще свърши около ден 900. Моля, кажете на екипажа, че съм жив. Какво ви става, по дяволите?
(12:04) ЛРД: Ще съберем екип от ботаници, за да си поговорите в детайли и да обмените идеи. Животът ти зависи от насажденията, така че искаме да се подсигурим максимално. Чудесно е, че си си осигурил храна до ден 900. Това ще ни даде достатъчно време да подготвим снабдителната сонда. Моля, внимавай с изразните средства. Всичко, което пишеш, се излъчва на живо по целия свят.
(12:15) УОТНИ: Глей, глей! Цици! -> (.Y.)
— Благодаря ви, че се обадихте, господин президент — каза Теди по телефона. — Ще предам поздравленията ви на всички тук.
Затвори, вдигна поглед и видя Мич Хендерсън да стои на прага.
— Удобно ли е? — попита Мич.
— Влизай — покани го Теди. — Седни.
— Благодаря — кимна Мич и седна на кожения диван. — Хубав ден е днес!
— Да, безспорно — съгласи се Теди. — Още една стъпка към целта да върнем Уотни жив.
— Та… по този въпрос… — проточи Мич. — Сигурно се досещаш защо съм тук?
— Мисля, че да — каза Теди. — Искаш да уведомим екипажа, че Уотни е жив.
— Да — потвърди Мич.
— И ми поставяш въпроса сега, докато Венкат е в Пасадена, за да елиминираш аргументите му.
— Изобщо не би трябвало да се съобразявам с мнението ви, нито с твоето, нито с неговото. Аз съм директорът на полета. От самото начало трябваше аз да взема решението, но вие се намесихте и наложихте своята позиция. Съгласихме се, че ще им кажем, когато се появи надежда за спасението на Уотни. Е, сега надежда има. Имаме връзка с него, работим по план за спасителна операция, а неговите картофи ни дават достатъчно време да изпратим снабдителната сонда.
— Добре, кажи им — отстъпи Теди.
Мич замълча за миг.
— Просто така?
— Знаех, че рано или късно ще дойдеш, затова премислих нещата и стигнах до решение. Кажи им.
Мич се изправи.
— Добре. Благодаря — каза той и излезе от кабинета.
Теди се завъртя със стола си и се загледа в нощното небе през прозореца. Погледът му се задържа върху миниатюрната червена точица сред звездите.
— Дръж се, Уотни — каза той на празната стая. — Идваме.
12.
Уотни спеше кротко в леглото си. Размърда се леко, когато някакъв приятен сън разтегли лицето му в усмивка. Предишният ден се бяха претрепали от работа. Толкова добре не беше спал отдавна.
— Добрутро, хора! — извика Люис. — Чистак нов ден започва! Скачайте от леглата!
Уотни се включи в хора от протести.
— Хайде — не преставаше Люис, — без мрънкане. Спахте четиресет минути повече, отколкото в тренировъчния лагер на Земята.
Мартинес пръв се измъкна от леглото си, но той беше от военновъздушните сили и военноморските стандарти на Люис не можеха да го уплашат.
— Добро утро, командире — поздрави бодро той. Йохансен се надигна до седнало положение, но с това усилията ѝ да се измъкне от топлото убежище на завивките приключиха. Като софтуерен инженер без военна подготовка, тя не си падаше по ранното ставане.