Вогъл стана бавно от леглото и погледна часовника си. Облече мълчаливо комбинезона и заглади с ръце гънките. Въздъхна наум при крайно неприятната мисъл за още един ден без душ.
Уотни им обърна гръб и гушна упорито възглавницата.
— Шумни хора, махайте се — измърмори той.
— Бек! — повиши глас Мартинес и разтърси лекаря на мисията. — Ставай, приятел!
— Добре де — измърмори сънено Бек. Йохансен падна от леглото си, но остана на пода. Люис издърпа възглавницата от ръцете на Уотни и го сгълча:
— Размърдай се, де! Чичо Сам плаща по сто хиляди долара за всяка секунда от престоя ни тук.
— Лоша жена взема възглавница — изпъшка Уотни със затворени очи.
— На Земята редовно изритвах стокилограмови мъже от койките им. Искаш ли да пробваме какво мога да направя при 0.4 g?
— Май не, всъщност — промърмори Уотни и се надигна.
След като изкара войската си от леглата, Люис седна пред комуникационната конзола да провери какво е пристигнало от Хюстън през нощта.
Уотни се завлече до порционния шкаф и си взе закуска напосоки.
— Подай ми едни „яйца“, моля те — каза Мартинес.
— Защо, долавяш ли някаква разлика? — попита Уотни и му метна пакетчето.
— Всъщност, не — изсумтя Мартинес.
— Бек, ти какво искаш? — продължи Уотни.
— Няма значение — отвърна Бек. — Каквото набараш. Уотни метна и на него един пакет.
— Вогъл, обичайните наденички?
— Да, моля — каза Вогъл.
— Наясно си, че това е стереотип, нали?
— На мен така ми харесва — заяви Вогъл и взе порциона си.
— Хей, слънчице — извика Уотни на Йохансен. — Ще закусваш ли днес?
Тя измуча нечленоразделно.
— Това май минава за отрицателен отговор — каза Уотни.
Закусваха в мълчание. По някое време Йохансен се завлече до порционния шкаф и си взе пакетче с кафе на прах. Добави гореща вода и засърба на глътки. Погледът ѝ започна да се прояснява.
— Хюстън ни праща ъпдейт на мисията — оповести Люис. — Сателитите показват, че идва буря, но можем да продължим с обходите си още известно време. Вогъл, Мартинес, вие ще дойдете с мен. Йохансен, ти оставаш тук да следиш метеорологичните данни. Уотни, почвените ти тестове са изтеглени за днес. Бек, ти ще пуснеш през спектрометъра пробите от вчерашния обход.
— Налага ли се да излизате, щом се задава буря? — попита Бек.
— От Хюстън дават разрешение — каза Люис.
— На мен ми се вижда ненужен риск.
— Идването ни на Марс е ненужен риск — отвърна Люис. — Накъде биеш?
Бек вдигна рамене.
— Просто бъдете внимателни.
Три фигури погледнаха на изток. Изглеждаха почти напълно еднакви в тежките скафандри. Само нашивката с цветовете на Европейския съюз върху рамото на Вогъл го отличаваше от Люис и Мартинес, които носеха ивиците и звездите на американското знаме.
Мракът на изток се гънеше и проблясваше под лъчите на изгряващото слънце.
— Бурята — каза Вогъл. Личеше си, че английският не му е роден език. — По-близо е, отколкото в докладите на Хюстън.
— Имаме време — успокои го Люис. — Съсредоточете се върху задачата. Обходът е посветен на химическите анализи. Вогъл, ти си химикът, значи ти отговаряш за пробите.
— Да — кимна той. — Копайте на трийсет сантиметра дълбочина и вземете проби от почвата. Всяка да е поне по сто грама. Трийсетте сантиметра дълбочина са много важни.
— Разбрано — каза Люис. — Не се отдалечавайте на повече от сто метра от Подслона — добави тя.
— Мм — отвърна Вогъл.
— Да, госпожо — каза Мартинес.
Разделиха се. Усъвършенствани значително в сравнение с дните на „Аполо“, скафандрите им позволяваха много по-голяма свобода на движение. Копаенето, навеждането, събирането на проби не представляваха трудност за астронавтите.
След известно време Люис попита:
— Колко проби ще ти трябват?
— Ами, по седем на всеки от нас?
— Добре — потвърди Люис. — Аз вече имам четири.
— Моите са пет — съобщи Мартинес. — Но пък никой не очаква военноморските сили да са на нивото на военновъздушните, нали така…
— Значи искаш да играем по този начин? — попита остро Люис.
— Просто отбелязвам очевидното, командире.
— Тук Йохансен — чу се по радиото гласът на системния оператор. — От Хюстън току-що повишиха нивото на опасност. Бурята е „изключително силна“ и ще ни настигне след петнайсет минути.
— Обратно към базата — нареди Люис.
Подслонът се тресеше под напора на свирепите ветрове. Астронавтите се бяха скупчили в средата му. Всичките бяха със скафандри, като предпазна мярка в случай на пробив. Йохансен гледаше лаптопа си, а останалите се бяха вторачили в нея.