Бек се опитваше да не мисли защо му се налага да прави експерименти с растения при нулева гравитация. Огледа внимателно големината и формата на папратовите листа, направи снимки и вписа наблюденията си в дневника.
С това задачите му за деня приключиха. Погледна часовника си. Точно навреме. Данните скоро щяха да се заредят. Той се оттласна и заплува покрай реактора към стълбата на Конус-А.
Плъзгаше се с краката напред покрай стълбата, но скоро протегна ръка да се хване за една от стъпенките, защото центростремителната сила на въртящия се кораб го улови. Докато стигне до Конус-А, гравитацията беше достигнала 0.4 g.
Изкуствената гравитация не беше просто лукс — благодарение на нея мускулатурата им оставаше във форма. Без изкуствена гравитация по време на полета през първата си седмица на Марс щяха да се учат да ходят. Специалните упражнения можеха да поддържат сърцето и костите им здрави, но още не беше измислена система, която да държи мускулатурата им в такава кондиция, че да са в работен режим още от ден 1.
А понеже корабът така или иначе предлагаше възможност за изкуствена гравитация, те се възползваха от нея и при обратния полет.
Йохансен седеше пред конзолата си. Люис беше до нея, а Вогъл и Мартинес се носеха недалече от тях. Пристигащият пакет данни носеше имейли и гласове от дома. Това беше тяхната централна емисия новини.
— Зареди ли се вече? — попита Бек, когато влезе в мостика.
— Почти — отвърна Йохансен. — На деветдесет и осем процента е.
— В добро настроение си, Мартинес — посочи Бек.
— Вчера синът ми е навършил три — усмихна се широко пилотът. — Сигурно са пратили снимки от партито. Ами ти, чакаш ли нещо специално?
— Не — поклати глава Бек. — Само отзиви за един научен доклад, който написах преди няколко години.
— Зареди се — съобщи Йохансен. — Личните имейли са препратени към лаптопите ви. Има телеметричен ъпдейт за Вогъл и системен ъпдейт за мен. Хм… има и гласово съобщение до целия екипаж.
Погледна през рамо към Люис. Тя сви рамене.
— Пусни да го чуем — каза.
Йохансен отвори съобщението и се облегна назад.
— „Хермес“, тук е Мич Хендерсън — започна съобщението.
— Хендерсън? — възкликна озадачен Мартинес. — Говори ни директно, а не чрез капкома на мисията?
Люис вдигна ръка и той млъкна.
— Имам новина за вас — казваше гласът на Мич. — Няма заобиколен начин, по който да ви я съобщя. Накратко, Марк Уотни още е жив.
Йохансен ахна.
— Ка… — заекна Бек. Вогъл зяпна невярващо.
Мартинес погледна към Люис. Тя се наведе напред и стисна с пръсти брадичката си.
— Знам, че това е изненада за вас — продължи Мич. — И знам, че ще имате много въпроси. Ще отговорим на всички тях. Но засега ще ви кажа основното. Той е жив и в добро здраве. Разбрахме за това преди два месеца и решихме да не ви казваме, дори цензурирахме личните ви съобщения. Аз бях против това решение. Съобщаваме ви сега, защото най-сетне осъществихме контакт с Уотни и имаме спасителен план, който може и да сработи. Планът, накратко, е „Арес 4“ да го прибере с модифициран МСА. Ще ви изпратим подробен разказ за случилото се, но искам отсега да подчертая, че вие нямате вина. Марк го повтаря при всяка възможност. Било е просто лош късмет. Ще ви трябва време да свикнете с мисълта, че е жив. Задачите от графика ви за утре падат. Имате почивен ден. Изпратете всички въпроси, които ви хрумнат, и ние ще отговорим. Хендерсън, край.
Пълно мълчание се възцари на мостика.
— Той… той е жив? — избъбри Мартинес, а после се усмихна.
Вогъл закима развълнувано.
— Жив е.
Йохансен гледаше втренчено екрана пред себе си.
— Мама му стара — засмя се Бек. — Мама му стара! Командире! Марк е жив!
— Аз го оставих — тихо простена Люис. Ентусиазмът на другите се изпари при вида на унилата ѝ физиономия.
— Но — започна Бек — всички си тръгнахме заед…
— Вие изпълнявахте заповеди — прекъсна го Люис. — Аз го изоставих. В една ялова, забравена от бога, далечна пустош…
Бек погледна умоляващо към Мартинес. Пилотът отвори уста, но не намери какво да каже. Люис стана и излезе от мостика.
13.
Служителите на „Дейо Пластикс“ работеха на двойни смени. Говореше се и за тройни смени, ако от НАСА отново увеличат поръчката. Никой нямаше нищо против. Заплащането за извънредния труд беше страхотно, а финансирането — без горна граница.
Тъканото въглеродно влакно минаваше бавно през пресата, която го затваряше като в сандвич между полимерни листове. Готовият материал се прегъваше на четири слепени ката. Така получения дебел лист намазваха с меко лепило, после отнасяха готовата продукция в горещия цех да съхне.