Имам проблем с водния рециклатор.
Шест души преработват осемнайсет литра вода на ден. Следователно рециклаторът е предвиден да рециклира двайсет. Но напоследък рециклира по десет най-много.
Генерирам ли аз по десет литра вода на ден? Не, не съм шампионът по уриниране на всички времена. Заради картофите е. Влажността в Подслона е много по-висока от предвидената и водният рециклатор постоянно изтегля излишната вода от въздуха.
Не съм особено притеснен. Водата си е вода. Растенията я използват, аз я използвам. Ако се наложи, мога да пикая директно върху картофите. Течността ще се изпари и ще се кондензира по стените. Сигурно бих могъл да измисля начин да я събирам. Работата е там, че водата няма къде да отиде. Системата е от затворен тип. Пък и нали направих шестстотин литра вода от горивото на МСА (помните ли инцидента с „гърмящия Подслон“?). Мога да си вземам вани и пак да ми остава.
Онези в НАСА обаче направо са се побъркали. За тях водният рециклатор е от критично значение за оцеляването ми. Резервен няма и те са убедени, че без него ще умра на секундата. За тях повредата в оборудването е нещо страшно. За мен — ежедневие.
Затова, вместо да се готвя за прибирането на реколтата, аз кръстосвам от Подслона до марсохода да им отговарям на въпросите. Всяко ново съобщение съдържа указания да пробвам поредната им идея и да докладвам за резултатите.
Дотук установихме, че проблемът не е в електрониката, нито в замразяващата система или температурния баланс. Накрая сигурно ще се окаже някоя дупчица някъде и в НАСА ще проведат четиричасово съвещание, преди да ме инструктират да я запуша с тиксо.
Люис и Бек отвориха снабдителна сонда 309. Затруднени от неповратливите си скафандри, те извадиха различните парчета от платнището и ги разстлаха на земята. Цели три от предварителните снабдителни сонди бяха посветени на Подслона.
Следвайки протокол, който бяха упражнявали стотици пъти, двамата бързо напаснаха парчетата. Специалните лепящи ленти помежду им осигуряваха херметичното им сглобяване.
След като издигнаха главната конструкция на Подслона, Люис и Бек се заеха с въздушните шлюзове. Лист АЛ102 имаше дупка с размерите на въздушен шлюз 1. Бек изпъна платнището и го прикачи към лепящите ленти по външната страна на шлюза.
Приключиха с шлюзовете и Люис напълни Подслона с въздух. АЛ102 за пръв път усети що е то налягане. Изчакаха час. Нямаше загуба на налягане. Подслонът беше готов за употреба.
ДНЕВНИК НА МИСИЯТА: ДЕН 118
Разговорът ми с НАСА за водния рециклатор беше отегчителен и пълен с технически детайли. Затова ще го перифразирам за ваше улеснение:
Аз: Очевидно се е запушил някъде. Защо да не го разглобя и да проверя вътрешните тръби?
НАСА (след петминутен размисъл): Не, ще прецакаш нещо и ще умреш.
Аз обаче го разглобих.
Да, да, знам. В НАСА работят куп мегаумни хора и аз би трябвало да се вслушвам в съветите им. По цял ден се трудят да ми опазят кожата, а аз се правя на интересен.
Просто ми писна да ми казват как да си бърша гъза. Независимостта беше едно от качествата, които търсеха, когато подбираха астронавтите за мисиите „Арес“. Всяка мисия трае тринайсет месеца, повечето от тях на много светлинни минути от Земята. Търсеха хора, които хем да са инициативни и самостоятелни, хем да се подчиняват на своя командир.
Ако командир Люис беше тук, щях да я слушам, честно. Но да слушам банда безлики бюрократи от Земята? Ще прощавате, ама ми е трудно.
Бях изключително внимателен. Надписвах всеки чарк и компонент, докато разглобявах рециклатора, и подреждах всичко на масата. Освен това имах подробни схеми и чертежи в компютъра, така че нямаше място за изненади.
И точно както очаквах, имаше запушена тръба. Рециклаторът е конструиран да пречиства урина и излишна влага от въздуха (издишваме почти толкова вода, колкото изпикаваме). Аз бях смесил водата с почва, което правеше водата минерална. И минералите се бяха отложили по тръбите на рециклатора.
Изчистих тръбите и сглобих машинката. Това реши проблема напълно. Ще трябва да го направя пак, но не през следващите стотина дни. Голям праз.
Уведомих НАСА какво съм направил. Разговорът ни (перифразиран) беше следният:
Аз: Разглобих го, открих проблема и го отстраних.
НАСА: Идиот.
АЛ102 тръпнеше под свирепия напор на бурята. Подложен на натиск далеч по-голям от предвидения в конструкторските му спецификации, той се вълнуваше отчаяно, напъвайки лепящите ленти около въздушния шлюз. Другите парчета от платнището се вееха около своите лепящи ленти, но го правеха заедно, като цяло платно. Лукс, който не се отнасяше за АЛ102. Шлюзът почти не помръдваше и АЛ102 самичък поемаше гнева на бурята.