— Кой ще я контролира? — попита Кати.
— Пилотът на „Арес 3“ майор Рик Мартинес. Когато сондата наближи „Хермес“, той ще поеме контрола над нея и ще я насочи към дока за скачване.
— Не звучи много научно — засмя се Кати.
— Има и още по-ненаучна част — усмихна се Венкат. — Ако сондата не успее да се скачи с кораба по някаква причина, Бек ще излезе в открития космос, ще отвори сондата и ще пренесе съдържанието ѝ до шлюза.
— Все едно внася вкъщи покупки от кварталното магазинче? — попита Кати.
— Именно — кимна Венкат. — По наши сметки ще трябва да го направи на четири курса. Но това е в краен случай. Не очакваме никакви проблеми с процеса на скачване.
— Звучи сякаш се опитвате да покриете всички възможни сценарии — усмихна се водещата.
— Налага се. Ако не получат тези запаси… е, трябва на всяка цена да ги получат.
— Благодаря ви, че отделихте време да отговорите на тези въпроси.
— За теб винаги, Кати.
Той се размърда на стола. Не знаеше какво да каже. След миг извади кърпичка от джоба си и изтри потта от оплешивяващото си чело.
— Ами ако сондата не стигне до вас?
— Опитай се да не мислиш за това — каза Йохансен.
— Майка ти е толкова притеснена, че дори не събра сили да дойде.
— Съжалявам — промълви Йохансен и сведе поглед.
— Няма апетит, загуби си съня, през цялото време ѝ е лошо. И аз не съм много по-добре. Защо ви карат да правите това, не разбирам.
— Никой не ме „кара“ да го правя, татко. Сама пожелах.
— Защо причиняваш това на майка си, за бога? — настоя той.
— Съжалявам — повтори смутено Йохансен. — Уотни е колега от екипажа. Не мога да го оставя да умре.
Той въздъхна.
— Ще ми се да те бяхме възпитали в повече егоизъм. Тя се засмя тихичко.
— И как изобщо се озовах в тази ситуация? — жално продължи той. — Та аз съм мениджър по продажбите на завод за салфетки. Защо дъщеря ми е в космоса?
Йохансен сви рамене.
— Винаги си имала дарба за точните науки — продължи той. — И това ми се струваше прекрасно! Пълна отличничка. Другаруваше си с други генийчета, които бяха толкова срамежливи, че никога не биха се осмелили да флиртуват с теб. Не създаваше никакви проблеми. Дъщерята мечта за всеки баща, това беше ти.
— Мерси, тате. Аз…
— А после се озова на онази гигантска бомба, която те изстреля към Марс. Буквално.
— Всъщност — поправи го тя — ракетата само ни изстреля в орбита. Стигнахме до Марс благодарение на йонния двигател с ядрено захранване.
— Голямо утешение, няма що! — въздъхна той.
— Тате, всичко ще бъде наред. Кажи на мама да не се тревожи.
— И каква полза? Тя ще е на нокти през цялото време, докато се върнеш.
— Знам — промълви Йохансен, — но…
— Какво? — каза той. — Какво „но“?
— Няма да умра. Наистина. Дори ако всичко се обърка.
— Какво имаш предвид?
Йохансен набръчка чело.
— Просто кажи на мама, че няма да умра.
— Откъде знаеш? Не разбирам.
— Не искам да навлизам в подробности — заяви Йохансен.
— Виж — поде той и се наведе към камерата. — Винаги съм уважавал независимостта ти и правото на личен живот. Никога не съм ти се бъркал, никога не съм се опитвал да ти налагам мнението си. И се справях добре с това, нали?
— Да — кимна тя.
— Е, в замяна на всичките години, в които не съм си пъхал носа в живота ти, позволи ми да го направя сега, за пръв път. Какво не ми казваш?
Тя помълча няколко секунди, после отговори:
— Те имат план.
— Кои те?
— Винаги имат план. Мислят за всичко предварително.
— Какъв план?
— Избрали са ме да оцелея. Най-младата съм. Притежавам знанията да върна кораба у дома. Освен това съм най-дребната и имам нужда от най-малко храна.
— Какво ще стане, ако това със сондата се провали, Бет? — попита баща ѝ. Този път в гласа му звучеше нетипична за него твърдост.
— Ще умрат всички, освен мен — каза тя. — Ще вземат хапчета и ще умрат. Ще го направят веднага, за да не хабят храна. Командир Люис избра мен да оцелея. Вчера ми го каза. Мисля, че в НАСА не знаят за това.
— И храната ще ти стигне, докато се върнеш у дома?
— Не — отвърна тя. — Имаме достатъчно храна за шестима за един месец. Ако съм сама, ще ми стигнат за шест. При намалена дажба мога да изкарам девет. Но престоят ми в космоса ще трае седемнайсет месеца.
— Как тогава ще оцелееш?
— Порционите няма да са единственият източник на храна.
Очите му се разшириха.
— О… о, боже мили…
— Просто кажи на мама, че запасите от храна ще стигнат, става ли?
Димната опашка на „Тайянг Шен“ се разнасяше в мразовитото небе над пустинята Гоби. Вече невидима с просто око, ракетата напредваше стремително към орбита. Оглушителният ѝ доскоро рев отзвучаваше в далечен тътен.