— Ние сме земни хора — говореше той. — Вярваш ли ми?
— Да. — Момиченцето гледаше изкосо какво чертаят в праха малките й крачета.
— Отлично. — И капитанът полудобродушно-полузлобно я щипна по ръката, за да накара момиченцето да го погледне. — Ние си построихме ракета. Вярваш ли?
Момиченцето пъхна пръст в носа си.
— Ъхъ.
— И … извади си пръста от носа, малката ми … аз съм командирът на тази ракета и …
— Досега никой не е навлизал в космоса с такава голяма ракета — издекламира малкото създанийце, затворило очи.
— Чудесно! Как отгатна?
— Телепатия. — И тя небрежно изтри пръст о коляното си.
— Е? И това никак ли не те вълнува? — извика капитанът. — Не се ли радваш?
— Вие по-добре идете веднага при мистър Иии! — Тя пусна играчката си на земята. — Той с удоволствие ще поговори с вас.
Момиченцето избяга, а златният паяк играчка се спусна подире й.
Капитанът продължи да седи на едно коляно и да гледа след момиченцето, с протегната ръка. Почувства как очите му се навлажняват. Погледна празните си ръце. Устата му се отвори безпомощно. Другарите му стояха до него, загледани в собствените си сенки. И плюха върху каменната настилка …
Мистър Иии сам отвори вратата. Той беше тръгнал на лекция, но беше готов да им отдели една минутка, ако те побързат да влязат и да му кажат от какво имат нужда …
— От малко внимание — каза капитанът уморен, със зачервени очи. — Ние идем от Земята, имаме ракета, четирима сме: екипаж и командир, капнали сме от умора, гладни сме и искаме да поспим някъде. Бихме желали някой да ни връчи ключа на града или нещо подобно, да ни стисне ръката и да извика „Урааа!“ и да каже: „Поздравяваме ви, момчета!“ Това е горе-долу всичко, което искаме …
Мистър Иии беше висок, слаб ипохондрик, с жълти очи, скрити зад дебели сини кристални очила. Той се наведе над писалищната си маса и умислено запрелиства някакви книжа, като от време на време хвърляше изпитателни погледи към гостите си.
— Боя се, че имам тези формуляри под ръка. Така ми се струва. — Той прерови всички чекмеджета на масата си. — Къде ли съм ги дянал? — Той сбърчи вежди. — Някъде, някъде тук… А, ето ги! Моля! — Той настойчиво подаде формулярите на капитана. — Вие, разбира се, трябва да подпишете тези бланки.
— Трябва ли да прочетем всичките тия „бабини деветини?“
Дебелите очни стъкла на мистър Иии се взряха в капитана.
— Вие казахте, че сте от Земята, нали? В такъв случай ви остава само да подпишете.
Капитанът се подписа.
— И другарите ми ли трябва да подпишат?
Мистър Иии погледна капитана, погледна другите трима мъже и избухна в подигравателен смях.
— И те да подпишат! Ха ха! Това е чудесно! Те… те… да се подпишат! — По бузите му затекоха сълзи. Той се плесна по коляното и се наведе, задавен от смях, който излизаше от широко разтворената му уста. После се хвана за масата и се изправи. — Те да се подпишат!
Четиримата космонавти се намръщиха.
— Какво има тук смешно?
— Те да се подпишат! — въздъхна мистър Иии, изнемощял от смях. — Толкова е смешно! Трябва непременно да разкажа това на мистър Ххх. — Той провери подписания формуляр и продължи да се смее. — Изглежда, че всичко е наред. — Той кимна с глава. — Дори клаузата за евтаназия, ако в краен случай това се окаже необходимо. И той отново се закикоти.
— Клауза за какво?
— Без приказки. Имам нещо за вас. Ето. Вземете, този ключ.
Капитанът се изчерви.
— Това е голяма чест.
— Това не е ключът на града, глупчо! — отсече мистър Иии. — А ключ от Дома. Идете надолу по коридора, отворете голямата врата, влезте и хубаво затворете вратата след себе си. Там можете да пренощувате. А утре заран ще изпратя мистър Ххх да ви види.
Капитанът нерешително взе ключа. Стоеше загледан в пода. Хората му не се помръдваха. Сякаш бяха загубили всичката си кръв и „ракетна треска“. Бяха напълно пресушени.
— Е, какво? Какво не ви харесва? — попита мистър Иии. — Защо чакате? Какво искате? — той се приближи до капитана, наведе глава и го загледа в лицето. — Хайде! Говорете!
— Страхувам се, че вие дори не можете … — подхвана капитанът. — Тоест искам да кажа… да се опитате да помислите за това … — Той се поколеба. — Ние доста поработихме, изминахме толкова дълъг път и може би вие просто бихте могли да ни стиснете ръката и да кажете … поне… едно: „Браво, момчета!“ Не мислите ли? — Той млъкна.
Мистър Иии небрежно му подаде ръка.