Но това още нищо не доказвало, никой не знаел какво точно се е случило, крещеше той, вкопчил се в телената ограда. Може там да има реки от мед и масло и капитан Йорк и капитан Уилямс просто не искат да се върнат. Така че — ще му отворят ли вратата и ще го пуснат ли в ракетата на Третата експедиция или той трябва да влезе насила? Те му казаха да си затваря устата.
Той видя как космонавтите тръгнаха към ракетата.
— Почакайте! — извика той. — Не ме оставяйте тук, в този ужасен свят, аз трябва да се махна оттук; скоро ще започне атомната война! Не ме оставяйте на Земята!
Те насила го издърпаха настрана от оградата, тръшнаха вратата на полицейската кола и го откараха в утринния час. А той притисна лице до задното прозорче и тъкмо преди колата да завие по един хълм, видя червените пламъци, дочу силното бучене и усети мощното сътресение — сребристата ракета се стрелна нагоре, оставяйки го на тази незабележителна планета Земя, в това незабележително понеделнишко утро.
Април 2000
Третата експедиция
Корабът се спусна от космоса. Зад него останаха звездите, умопомрачаващите скорости, блестящите движения и безмълвните космически бездни. Корабът беше нов: в него имаше жар, в металическите му клетки се намираха хора; сега летеше сред мъртва тишина, излъчваше топлина и огън. Той носеше седемнадесет мъже, включително и капитана. Тълпата от космодрума в Охайо бе крещяла, махала с ръце нагоре към слънцето; ракетата бе разцъфнала като гигантско цвете от светлини и огън и се бе втурнала в космоса — така започна Третата експедиция към Марс!
Сега корабът с желязна точност навлизаше в горните слоеве на марсианската атмосфера. Той все още бе въплъщение на красота и мощност. Бе летял през тъмните бездни на космоса като някакво призрачно морско чудовище; бе се промъкнал край старата луна и се бе втурнал напред в необятни пустоши, пронизвайки ги една след друга. Хората в нея, изтощавани, подхвърляни насам-натам,. бяха боледували и сетне оздравявали. Един от тях бе умрял, затова останалите шестнадесет се притискаха сега към дебелите стъкла на илюминаторите и с разширени очи гледаха как отдолу под тях стремително се върти и нараства Марс.
— Марс! — извика щурманът Лустиг.
— Добрият, стар Марс! — каза археологът Семюел Хинкстън.
— Да! — кимна капитан Джон Блек.
Ракетата кацна на една зелена поляна. Недалеч се виждаше елен, отлят от чугун. Още по-нагоре на зелената площ дремеше на слънцето висока кафява къща, викториански стил, цялата украсена с множество спирали и завъртулки, със сини, розови, жълти и зелени стъкла на прозорците. На верандата растеше мъхеста герания; окачена с куки на тавана, висеше люлка, която ветрецът леко полюшваше наляво надясно, наляво надясно. Отгоре на къщата имаше малка кула с ромбически кристални стъкла и конически покрив. През широкия прозорец на първия етаж се виждаше пулт с нотите на песента: „Красивата Охайо“.
Около реката във всички посоки се простираше малък град, зелен и неподвижен в сиянието на марсианската пролет. Виждаха се къщи — бели и от червени тухли, високи кленови дървета, наклонени от вятъра. Издигаха се черковни камбанарии с безмълвни златни камбани.
Всичко това космонавтите видяха през илюминаторите. След това се спогледаха един друг и отново се загледаха навън. И всеки се хвана за лакътя на съседа си, сякаш изведнъж му бе станало невъзможно да диша. Лицата им пребледняха.
— Дявол да ме вземе! — прошепна Лустиг, като търкаше лице с изтръпналите си пръсти. — Дявол да ме вземе!
— Това просто не може да бъде! — рече Семюел Хинкстън.
— Боже мой! — въздъхна капитан Джон Блек.
От кабинета си химикът съобщи:
— Капитане, атмосферата е разредена. Но кислородът е достатъчен. Опасност няма.
— Тогава ще излезем, нали? — каза Лустиг.
— Чакайте — отвърна капитан Джон Блек. — Трябва да разберем какво представлява всичко това.
— Малко градче, капитане, въздухът е тънък, но може да се диша.
— Малко градче, което много прилича на земно градче — добави археологът Хинкстън. — Невероятно. Просто не може да бъде и все пак то е пред нас.
Капитан Джон Блек разсеяно го погледна.
— Мислите ли, Хинкстън, че цивилизациите на две различни планети могат да се развиват с еднакви темпове и в едно и също направление.
— Не бих мислил, че това е възможно.
Капитан Блек стоеше пред илюминатора.
— Погледнете онези там герании. Съвсем нов вид, познат на Земята само през последните петдесет години. А спомнете си колко хиляди години трябва да изминат за еволюирането на едно или друго растение. И после, кажете ми, логично ли е у марсианците да се намират: първо, именно такива цветни стъкла на прозорците; второ, такива кулички; трето, люлки на терасите; четвърто, някакъв инструмент, който много прилича на пиано и навярно е пиано; и пето, ако погледнете внимателно през лещата на този телескоп, ще видите, че някой марсиански композитор е издал своя музикална пиеса, наречена не другояче, а „Красивата Охайо“, което ще рече, че на Марс ще намерим и река Охайо. Е, логично ли е всичко това?