— Моля за извинение — нерешително подхвана капитан Блек, — но ние търсим … тоест бихте ли ни помогнали…
Той млъкна. Тя го гледаше с тъмните си учудени очи.
— Ако продавате нещо… — започна тя.
— Не, не, почакайте! — извика той. — Какъв е този град?
Тя го изгледа от горе до долу.
— Какво искате да кажете с това: какъв град е този? Нима е възможно да се намирате в един град и да не знаете как се нарича?
Капитанът имаше такъв вид, сякаш повече от всичко му се искаше да отиде и да седне под сянката на някое ябълково дърво.
— Ние не сме оттук. Искаме да разберем как се е намерил този град тука и как вие сте попаднали в него.
— Вие да не сте преброителна комисия?
— Не.
— На всички е известно — продължи тя, — че градът е построен през хиляда осемстотин шейсет и осма година. Но може би вие просто искате да се пошегувате с мен?
— Нищо подобно! — бързо извика капитанът. — Ние сме от Земята.
— Искате да кажете изпод Земята? — учуди се тя.
— Съвсем не. Ние отлетяхме от третата планета Земя с космически кораб. И слязохме тук, на четвъртата планета Марс…
— Този град — жената започна да обяснява така, както се говори на малко дете — е Грийн Блъф, Илинойс, на континента, който се нарича Америка, разположен между двата океана, Атлантическия и Тихия, на света, наричан още и Земя. А сега отивайте си със здраве!
И тя заситни надолу по коридора, разтваряйки с пръсти мънистената завеса.
Тримата мъже се спогледаха.
— Да счупим вратата — предложи Лустиг.
— Не бива. Това е частна собственост. О, Господи!
Те прекосиха верандата и седнаха на стъпалата.
— Не ти ли минава през ума, Хинкстън, че може би ние някак си сме се заблудили, че по някакъв начин сме се отбили по пътя си и чисто и просто сме се върнали назад, кацнали сме отново на Земята?
— А как бихме могли да направим такова нещо?
— Не знам. Не знам. Боже мой, нека си помисля!
— Та нали проверявахме всяка миля от пътя — продължи Хинкстън. — Нашите хронометри ни даваха точни сведения. Минахме покрай Луната, навлязохме в необятния космос и пристигнахме тук. Аз не се съмнявам ни най-малко, че сега се намираме на Марс.
— А може и да се е случило нещо с пространството, с времето — намеси се Лустиг. — Представете си, че ние сме се объркали в четирите измерения и сме се върнали на Земята преди тридесет — четиридесет години?
— О, стига, Лустиг!
Лустиг отиде към вратата, натисна звънеца и извика в полутъмната прохладна стая:
— Коя година сме сега?
— Хиляда деветстотин двайсет и шеста, разбира се — отвърна жената, която седеше на един люлеещ се стол и бавно отпиваше от лимонадата.
— Е, чухте ли? — обърна се с рязко движение Лустиг. — Хиляда деветстотин двайсет и шеста! Ние сме отлетели в миналото! Това е Земята.
Лустиг седна. Те вече не се съпротивяваха на ужасната, изненадваща мисъл, която сякаш ги пронизваше. Ръцете им нервно стискаха коленете.
— Това не съм очаквал! — каза капитанът. — Става ми някак страшно, разбирате ли, много страшно! Как може наистина да се случи подобно нещо? Айнщайн трябваше да бъде тук-сега…
— Ще ни повярва ли някой в този град? — попита Хинкстън. — Ех, на каква опасна игра сме се хванали… Искам да кажа, времето, четвъртото измерение! Не е ли по-добре да се качим на ракетата и да отлетим за дома?
— Не. Поне докато не опитаме някоя друга къща.
Те отминаха три къщи и се спряха пред една малка бяла хижа, сгушила се под сянката на огромен дъб.
— Обичам да бъда логичен, доколкото е възможно — каза капитанът. — А струва ми се, че ние още не сме стигнали до същността на въпроса. Да допуснем, Хинкстън, че вашето предположение е вярно, тоест че космическите полети са започнали много отдавна. И след като поживели тук доста години, земните хора започнали да тъгуват по Земята. Отначало тази носталгия взела формата на лека невроза, после се развила в пълна психоза, която заплашвала да се превърне в безумие. Какво бихте сторили вие като психиатър в този случай?
Хинкстън поразмисли.
— Аз навярно бих започнал постепенно да преустройвам марсианската цивилизация така, че с всеки изминат ден тя да заприличва все повече и повече на земната. Ако съществува начин да се пресъздадат тук земните растения, пътища, езера, дори и океаните, аз бих направил това. После с помощта на масова хипноза бих внушил на цялото население, на всички обитатели на подобно градче, че тази планета в действителност не е никакъв Марс, а самата Земя.
— Отлично, Хинкстън. Струва ми се, че сега сме на прав път. Жената в онази къща там просто си мисли, че се намира на Земята и нищо повече. Това предпазва нейния разсъдък. Тя, както и всички останали жители на това градче са обект на най-грандиозния миграционен и хипнотически експеримент, който вие някога ще имате случай да наблюдавате.