— Добър въпрос — рече капитанът.
Лустиг не преставаше да се усмихва на своите прародители.
— Дявол да го вземе, толкова е хубаво да ви видя пак, тъй много се радвам!
Капитан Блек стана и небрежно се тупна с ръка по бедрото.
— А сега ние трябва да вървим. Благодарим за почерк ката.
— Вие ще се върнете, нали? — казаха старите. — Ще ви чакаме за вечеря.
— Благодарим, ще гледаме да дойдем. Но имаме много работа. Моите хора ме чакат там, в ракетата и …
Гласът му секна. Той погледна учудено към вратата. Някъде отдалеч в обилната слънчева светлина се чуваха гласове, викове, приветствени възгласи.
— Какво е това? — попита Хинкстън.
— Сега ще узнаем. — Капитан Джон Блек тутакси изскочи на двора и се затича през зелената полянка към улицата на марсианското градче.
Той се спря и се загледа към ракетата. Всички изходи бяха отворени, а хората му се спускаха презглава навън и приветствено размахваха ръце. Наоколо се бе събрала огромна тълпа марсианци; космонавтите се втурваха сред тях, смесваха се с тях, пробиваха си път между тях, разговаряха, смееха се и се ръкуваха. Някои затанцуваха от радост, други се трупаха на групи. Ракетата стоеше празна, напусната.
В слънчевата светлина избухна блясъкът на духова музика, от високо издигнатите басове и тромпети се разнесоха ликуващи звуци. Гърмяха барабани, пронизително пищяха флейти. Златокоси девойчета подскачаха наоколо. Момчетата викаха „Ура!“ Дебели мъже черпеха познати и непознати с десетцентови пури. Градският кмет произнесе приветствено слово. След това един по един членовете на екипажа, хванали подръка майка от едната страна, баща или сестра от другата, забързаха надолу по улицата към малките хижи и просторните къщи.
— Стойте! — изкрещя капитан Блек.
Една след друга вратите на къщите се затвориха.
Жегата се понесе нагоре към ясното пролетно небе, всичко наоколо потъна в тишина. Духовият оркестър се скри зад един ъгъл. Само изоставената ракета блестеше и искреше самотна под слънцето.
— Дезертьори! — извика капитанът. — Доброволно напуснаха кораба! Кожата им ще съдера, кълна се! Те имаха заповед!…
— Капитане — рече Лустиг, — не бъдете тъй строг към тях. Всички те се срещнаха със своите роднини и близки …
— Това не ги оправдава!.
— Но помислете за техните чувства, капитане, когато са видели около кораба толкова познати лица!
— Те имаха заповед, дявол да ги вземе!
— А как бихте постъпили вие, капитане?
— Щях да изпълня заповедта… — Устата на капитана така си и остана отворена.
По тротоара под лъчите на марсианското слънце към тях се приближаваше висок, усмихнат младеж на около двадесет и шест години, с удивително светлосини очи.
— Джон! — извика младежът и се затича към тях.
— Какво? — залитна капитанът.
— Джон, стари вагабонтино!
Младият мъж се спусна, сграби ръката на капитана и го потупа по гърба.
— Ти ли си? — каза капитан Блек.
— Разбира се, кой друг може да бъде?
— Едуард! — без да изпуска ръката на непознатия, капитанът се обърна към Лустиг и Хинкстън: — Това е брат ми Едуард. Ед, запознай се с моите приятели: Лустиг, Хинкстън! Моят брат!
Те се потупваха, друсаха си ръцете, после се прегърнаха.
— Ед!
— Джон, безделнико…
— Ти изглеждаш чудесно, Ед! Но, Ед, какво значи всичко това? Ти никак не си се променил през всичките тия години. Та нали беше на двайсет и шест, когато почина, а аз — само на деветнайсет. Боже мой, след толкова години и ето те пак! Но какво значи всичко това?
— Мама те чака — каза Едуард Блек, усмихвайки се.
— Мама?
— И татко също.
— Татко? — Капитанът едва не падна като от силен удар. Запристъпва напред някак вдървено, сякаш краката му не искаха да го слушат. — Мама и татко живи? Къде са?
— В старата ни къща, на Дъбова улица.
— В старата къща … — Очите на капитана се изпълниха с възторг и изумление — Чувате ли, Лустиг, Хинкстън?
Но Хинкстън вече го нямаше. В долния край на улицата той бе забелязал родната си къща и се бе затичал нататък. Лустиг се смееше.
— Сега вече разбирате, капитане, какво е станало с нашите хора при ракетата. Те не са могли да постъпят другояче.
— Да, да — и капитанът зажумя. — Сега ще отворя очи и теб вече няма да те има. — Той запремига. — Но ти си тук. Боже мой, Ед, колко добре изглеждаш…
— Да вървим. Обедът ни чака. Аз предупредих мама.
— Капитане — каза Лустиг, — ако ви потрябвам… аз ще бъда при старите, при баба и дядо.
— Какво? Да, разбира се, Лустиг. После … Едуард го хвана подръка и го помъкна напред.