— Искаш ли аз да поставя нашия знак? — попита Лонг.
— Нямам нищо против. Но недей да го правиш, ако не искаш. Аз съм дежурен.
— Нямам нищо против.
Лонг се вмъкна в скафандъра си и излезе от шлюза. Най-сигурният знак, че е новак в играта беше това, че можеше да преброи колко пъти е излизал в Космоса със скафандър. Това беше петият път.
Той тръгна по най-близкия кабел, поставяйки ръка над ръка, чувствайки вибрациите на примката по металните си ръкавици.
Лонг отбеляза с горене серийния им номер върху мекия метал на контейнера. Нямаше нищо, което да окисли стоманата в пустотата на Космоса. Тя просто се стопи, изпари се, след което се кондензира на няколко метра от енергийния лъч, превръщайки повърхността, която докосне, в сива прахообразна мъглявина.
Лонг се заклатушка обратно към кораба.
Отново вътре, той свали своя шлем, бял, покрит със скреж, който се появи веднага щом влезе.
Първото нещо, което чу, беше гласът на Свенсън, идващ от радиото, почти неузнаваем от гняв.
— … направо при Специалния пратеник. По дяволите, в тази игра има правила.
Риос се беше отпуснал, без да се смущава от него.
— Виж, той навлезе в моя сектор. Късно го забелязах и трябваше да го преследвам в твоя. Ти не би могъл да го хванеш дори и със съдействие от Марс. Това е всичко… Лонг, ти се върна.
Той прекъсна връзката.
Сигналният бутон отчиташе сигнали, но той не им обръщаше внимание.
— Той ще отиде при Специалния пратеник? — попита Лонг.
— Няма начин. Говори така, за да излезе от тази монотонност. Нищо не искаше да каже с това. Знае, че контейнерът е наш. Какво ще кажеш за това парче, Тед?
— Не е лош.
— Не е лош? Великолепен е. Почакай. Ще го обиколим.
Страничните мотори изпуснаха пара и корабът започна бавно да обикаля около контейнера. Контейнерът го последва. След тридесет минути те представляваха гигантско кълбо, движещо се в пустотата на Космоса. Лонг провери ефемеридата за позицията на Деймос.
В точно изчислен момент въжетата спряха магнитното си поле и контейнерът продължи да лети диагонално по траекторията, която за около един ден щеше да го отведе близо до складовете за контейнери на марсианския спътник.
Риос го гледаше как се отдалечава. Той се чувстваше добре. Обърна се към Лонг.
— Това е един чудесен ден за нас.
— Ами речта на Хилдър? — попита Лонг.
— Какво? Кой? О, това ли. Слушай, ако започна да се тревожа за всяко нещо, което някой проклет землянин каже, никога няма да мога да заспя. Остави това.
— Не мисля, че трябва да го оставяме.
— Ти си откачил. Не ме занимавай с това. По-добре дремни.
4
Тед Лонг откри, че ширината и височината на градската главна улица са различни. Изминаха два месеца откакто Специалният пратеник наложи мораториум върху боклукчийството и беше изтеглил всички кораби и това чувство за провалено бъдеще не бе спряло да го вълнува. Дори мисълта, че мораториумът бе наречен отлагане на решение от страна на Земята да приложи своето ново намерение за икономия на водата чрез ограничаване на дажбите за боклукчиите, не го потисна съвсем.
Покривът на булеварда беше боядисан в блестящо светлосиньо, може би като старомодна имитация на Земното небе. Тед не беше сигурен. Стените бяха надупчени от прозорците на магазините.
По-далече, над шума от уличното движение и непостоянния тропот на хорските крака, минаващи покрай него, той можеше да чуе периодичното взривяване, тъй като в кората на Марс се дълбаеха нови канали. Той помнеше такива взривове още от малък. Повърхността, върху която ходеше сега, беше част от солидна, цяла скала, когато той се беше родил. Градът растеше и щеше да продължи да расте само ако Земята позволеше това.
Той зави в пресечката, която беше по-тясна, не толкова блестящо украсена и където витрините на магазините отстъпваха място на жилищните сгради, всяка със собствена редица лампи отпред. Купувачите и уличното движение бяха заместени от по-бавно движещи се индивиди и крещящи малчугани, които досега са бягали от майчините повиквания за вечеря.
В последната минута Лонг си спомни за общоприетата любезност и се отби в магазина за вода на ъгъла. Той подаде своята манерка.
— Напълни я.
Пълничкият магазинер развинти капачката и погледна с едно око в отвора. Разклати малко манерката и я остави да бълбука.
— Не е останало много — каза той бодро.
— Не е — съгласи се Лонг.
Магазинерът наля бавно вода, държейки гърлото на манерката близо до чучура, за да не се излее. Уредът за измерване на количеството забръмча. Той завинти капачката.