Лонг подаде няколко монети и си взе манерката. Тя издрънча, когато се удари в хълбока му, тежаща приятно. Никога не трябва да се ходи на посещение в семейство без пълна манерка. Между приятели това беше без значение. Или поне не от такова голямо значение.
Той влезе в коридора на двадесет и седми номер, изкачи се по няколкото стъпала и постави палеца си на звънеца. Шум от гласове можеше да бъде чут доста ясно.
Единият беше женски глас, доста писклив.
— На теб не ти пречи да приемаш приятелите си боклукчии тук, нали? Предполага се, че аз трябва да съм благодарна за това, че не стоиш в къщи повече от два месеца в годината. О, прекалено достатъчно е, ако прекараш с мен ден или два. След това отново са боклукчиите.
— В къщи съм си от доста време — каза мъжки глас, — а това е бизнес. В името на Марс, отпусни се, Дора. Скоро ще бъдат тук.
Лонг реши да изчака малко, преди да позвъни. Така можеше да намерят някоя по-неутрална тема.
— Какво ме интересува, ако дойдат? — отвърна Дора. — Нека да ме чуят. И това ще стане веднага, след като Специалният пратеник наложи мораториума за постоянно. Чуваш ли?
— А ние от какво ще живеем? — каза мъжкият глас разгорещено. — Обясни ми.
— Ще ти обясня. Можеш да си намериш прилична, почтена работа тук на Марс, също като всички останали. Аз съм единствената в тази жилищна сграда, която е вдовица на боклукчия. Точно такава съм аз — вдовица. Аз съм по-зле от вдовица, защото ако бях такава, поне щях да имам възможност да се омъжа за някой друг… Какво каза?
— Нищо, абсолютно нищо.
— О, знам какво каза. Слушай сега, Дик Свенсън…
— Само казах — извика Свенсън, — че затова боклукчиите обикновено не се женят.
— Ти също не трябваше да се жениш. Омръзна ми всеки съсед да ме съжалява, да се хили самодоволно и да пита кога ще се прибереш. Другите хора могат да бъдат минни инженери, администратори или да прокарват тунели. Поне жените на тези, които прокарват тунели, имат приличен семеен живот и децата им не растат като изпечени хулигани. Питър можеше също така да няма баща…
Тънко момчешко гласче се чу през вратата (идваше от по-далече, като че от друга стая).
— Хей, мамо, какво е това изпечен хулиган?
Гласът на Дора леко се повиши.
— Питър! Гледай си домашното.
— Не е хубаво да говориш така пред детето — каза тихо Свенсън. — Каква представа ще си създаде за мен?
— Тогава си стой вкъщи и му създай по-добра представа.
Гласът на Питър се чу отново.
— Мамо, аз ще стана боклукчия, когато порасна.
Чуха се забързани стъпки. За момент нямаше никакви шумове, след което последваха писъци:
— Мамо! Хей, мамо, пусни ми ухото! Какво съм направил? — и подсмърчане в тишината.
Лонг видя възможност. Той силно натисна звънеца.
Свенсън отвори вратата, приглаждайки косата си с две ръце.
— Здравей, Тед — каза той тихо, а след това високо. — Дора, Тед е тук. Къде е Марио?
Дора излезе от другата стая, дребна мургава жена, с тънък нос и коса, започнала да посивява на места, откриваща челото й.
— Здравей, Тед. Вечерял ли си?
— Доста добре хапнах, благодаря. Не ви прекъсвам, нали?
— Съвсем не. Приключихме отдавна. Искаш ли кафе?
— Да.
Тед свали манерката си и я подаде.
— За Бога, няма нужда, имаме достатъчно вода.
— Настоявам.
— Е, тогава…
Тя се върна в кухнята. През люлеещата се врата Тед успя да зърне съдове натрупани в Секотерг, „машината, която мие без вода, изсмуква и абсорбира мазнината и мръсотията за един миг. Един литър вода ще изплакне осем квадратни метра повърхност на съдове. Купете Секотерг, Секотерг не само почиства, но и прави съдовете ви блестящи без излишен разход на вода…“
Мелодията започна да се върти постоянно и главата му и Лонг реши да я заглуши, като проговори.
— Как е Пит? — попита той.
— Чудесно, чудесно. Сега е в четвърти клас. Знаеш, че не прекарвам много време с него. Та когато се прибрах последния път, той ме погледна и каза…
Той продължи в този дух на похвали за умни деца от не чак толкова умни родители още малко.
Звънецът на вратата звънна и Марио Риос влезе, намръщен и зачервен.
Свенсън бързо пристъпи към него.
— Слушай, недей да споменаваш нищо за лов на контейнери. Дора още си спомня онзи път, когато прибра първокласният контейнер от моята територия, а сега е в едно от своите настроения.
— Кой, по дяволите, иска да говори за контейнери?
Риос свали подплатеното с кожа яке, метна го върху облегалката на стола и седна.
Дора влезе през летящата врата, погледна новодошлия с изкуствена усмивка и каза: