Машината на времето

Хърбърт Уелс Машината на времето

Рисковете на човечността

Един сфинкс, обезобразен, като че ли разяден от проказа, е пространственият център на събитията в „Машината на времето“ и през неговите невиждащи очи ни гледа Уелсовата представа за вечността. Тази представа е въплътена не в самия сфинкс, прастария човешки символ за битие, надмогнало времето, така както загадъчният каменен идол се възвисява над пясъците на пустинята — вечността за Уелс е тъкмо проказата, разяждаща неговия образ, тя е необозримост от безмилостни промени, а не пребъдване и неподвижност, не тази каменна непроницаемост, не спокойният и величав антипод на земната суетня. В един от аспектите си „Машината на времето“ представлява именно приключение на илюзорната човешка представа за вечност, за изход от времевостта на света. Уелс подхвърля тази представа в света такъв, какъвто го разкрива съвременната му наука, превежда я през превратностите на една вселена, подчинена на втория закон на термодинамиката, подлага я на своя експеримент, съчетал теорията и фантазията, докато наивните й очертания се разтопят в перспективата, която хладно обзира раждането и умирането на цивилизации и на галактики.

Този поглед към участта на човека от една нечовешка дистанция разкрива космическото като противостоящо на човека, като чуждо и враждебно на неговите цели. Космосът: — това е равнодушното към човека, нехайното спрямо съдбата му. Този възглед, достатъчно очевиден в мрачните заключителни пейзажи от „Машината на времето“, първия роман на Уелс, излязъл през 1895 г., е потвърден и в следващия — „Островът на д-р Моро“ (1896 г.). Този път обаче не чрез рисковано пътешествие по „четвъртото измерение“, а чрез друг фантастичен опит с времето, чрез времево сгъстяване, чрез метафорично „резюмиране“ на еволюцията в рамките на един научен експеримент. Еволюцията предполага особена наситеност на времето: тя като че ли го осмисля, „очовечава“ го. Еволюцията — това е времето като насоченост към човека, а в тази насоченост човекът е склонен да вижда нещо разумно, нещо сродно на себе си. В „Островът на д-р Моро“ обаче времевото сгъстяване разкрива еволюцията като ад, скотобойна, „дом на болката“ и в крясъците на зверовете, които чрез изгаряща болка трябва да бъдат превърнати в хора, добива глас цялата мъка на света. Страданието е нечовешко, а и резултатите му са съмнителни от гледна точка на човечността. Звярът прозира не само през зловещите хибриди на д-р Моро, но и през „истинските“ човеци в романа, а гротескната литания на зверочовеците, в която сечете целият абсурд на една насилствена човечност, нелепите заповеди от рода на „да не се ходи на четири крака“, в последна сметка едва ли се различават особено от вечно нарушаваното библейско „не убивай“. Така, съмнителна и по отношение на средствата си, и по отношение на резултатите си, еволюцията се разкрива като закон за човека отвъд човека, като закон, който го вае, нехаейки за неговите собствени схващания за човечност: тя е още една проява на аморалността на вселената и напълно естествено след всичко, което вижда на острова, Едуард Прендик губи вяра в разумността на мирозданието.

В основата на първите два романа на Уелс, с други думи, стои противопоставянето на космос и етика, природа и разум. Но сгъстените краски в тези ранни творби не са несъвместими с утопизма от втория период в творчеството на Уелс. Характерно за неговия утопизъм е, че той се гради върху доверие в човешкия разум и изобщо във възможността чрез знание и наука да се противодействува на враждебните към човека космически сили; той извира от една съзнателно възприета позиция на съпротива, на борба с природното. Този утопизъм има за своя основа убеждението, че прогресът на обществото ще дойде не чрез имитация на космическия процес и още по-малко чрез опит за бягство от него, а в борба, в конфронтация с него. И ако творбите от първия период на Уелс са мрачни, то е защото в тях човекът не успява да заеме тази градивна човешка позиция. И „Машината на времето“, и „Островът на д-р Моро“ са по същество романи за зле употребения разум — така както „Невидимият човек“ или „Вой на на световете“ са романи за злоупотребения разум. Фаталната грешка в „Машината на времето“ е в опи та за отбягване на реалния космически процес; „Островът на д-р Моро“ — в опита за имитация на този процес. Това са романи за изгубения път, за проиграната позиция на разумността.

Така „Машината на времето“ показва, че мечтата по „райско“ блаженство, която е всъщност мечта по изход от даденостите на света, е една опасна и празна мечта. „Раят“ е сферата, възвисена над естествените закони, „отбягнала“ космическия процес. Елоите въплъщават тъкмо този идеал за ангелическо съществуване, изящно и безвредно, красиво и „невинно“ — то протича сред „градината“ на една напълно покорена природа. Но това „ограждане“ срещу враждебните на човека сили, това самозатваряне в един херметичен и неизменен Едем се оказва по-скоро отказ да се посрещне реалната проблематика на битието, отказ да се види реалното положение на човека. Естествена проява на този отказ е отмирането на човешкото любопитство, — трайното нежелание — и невъзможност — елоите да се вгледат в застрашаващата ги отвън и отвътре опасност, в очебийния факт, че човекът се е „раздвоил“ и че техният рай се компенсира от ада на морлоките, а „туберкулозната“ им красота на изнежени създания се заплаща със свръхжизненото уродство на „демоничните“ подземни обитатели. Ограденият от суровата борба с природното разум, укритият от космическите Закони разум, потърсил спасение в своя изкуствен рай, се оказва заплашван и разрушаван отвътре: опитът да се избегне борбата, рискът, динамиката, които са единственият начин да се съществува в свят като нашия, се свежда до два вида деградация, до два пътя за загуба на разумността и в последна сметка до един път към самоунищожение.