Неприятното усещане при тръгването сега вече не беше тъй болезнено. Накрая всичко се сля в някаква истерична възбуда. Забелязах, наистина, че машината някак неестествено се клатушка, но бях неспособен да разбера от какво. Пък и мислите ми бяха твърде объркани, за да ги насоча натам, затова, подобно на някаква лудост, която все повече и повече растеше в мен, аз се впуснах далече в Бъдещето. Отначало не ми минаваше и през ум да спра и рядко се замислях за нещо друго, освен за новите си усещания. Но след известно време в главата ми нахлу нова поредица от впечатления, изникна някакво любопитство, а с него и известна уплаха — докато най накрая бях изцяло обладан от тях. Какъв ли невиждан напредък на човечеството, какви ли чудни преобразования на закостенялата ни цивилизация, мислех си аз, ще видя, когато се вгледам отблизо в неясния, изплъзващ се свят, препускащ и пулсиращ пред очите ми! Около мен се издигаха огромни, превъзходни творения на архитектурата, по-масивни от което и да е здание на моето време,и все пак, както ми се стори, построени от далечни светлинки и мъгла. Виждах как склонът се покрива с по-пищна зеленина, която остава там и през зимата. Дори през булото на обзелия ме хаос земята изглеждаше много хубава. И така мислите ми малко по малко се завъртяха около задачата да спра.
Съществуваше един специфичен риск — да попадна на някаква материя в пространството, където всъщност се намирах и аз, и машината. Докато пътувах с висока скорост във времето, това нямаше значение; бях, така да се каже, разреден — провирах се като пара през пролуките на препречилите се видове материя. Ала спирането щеше да ме разлепи, молекула по молекула, по всичко, което би се изпречило на пътя ми; щеше да доведе атомите ми в такъв тесен контакт с тези на срещнатата преграда, че от това би настъпила огромна химическа реакция — а може би и неочакван взрив, който да разбие и мен, и моя апарат на невероятно малки частици и да ме разпръсне в Небитието. Докато правех машината, такава вероятност ми бе хрумвала няколко пъти; но сетне я бях приел развеселен като един неизбежен риск — риск, който човек задължително трябва да поеме! Сега, когато рискът нямаше да ми се размине, не гледах на него така весело. Факт е, че, без да усетя, абсолютната неизвестност на всяко нещо, мъчителното тръскане и клатушкане на машината и на всичко отгоре чувството на продължително пропадане бяха изострили нервите ми докрай.. Казах си, че никога няма да спра, и в някакъв пристъп на детинско раздразнение тутакси взех решение да спра. Като нетърпелив глупак дръпнах лоста, машината се затъркаля безспир, а аз шеметно полетях във въздуха.
В ушите ми затътна. За момент изпаднах навярно в несвяст. Около мен безжалостно съскаше градушка и аз се озовах седнал на мека трева пред прекатурената машина. Всичко изглеждаше още сиво, но след малко забелязах, че хаотичното бучене в ушите ми изчезна. Огледах се. Вероятно се намирах на някаква поляна в градина, заобиколена от рододендронови храсти, и чак сега забелязах, че лилавите им и пурпурни цветове капят на купища под ударите на градушката. Подскачащите, танцуващи ледени парчета се спускаха като облак над машината и се носеха по земята като дим. В миг бях мокър до кости.
— Чудесно гостоприемство — казах аз — към човек, пропътувал безброй години, за да ви види.
Веднага си помислих колко глупаво е да се оставям да ме вали. Станах и се озърнах. През мътния порой успях да различа сред рододендроните фигура, издялана от бял камък. Ала нищо друго не се виждаше.
Трудно могат да се опишат емоциите ми. Когато завесата от град изтъня, видях вече по-ясно бялата фигура. Беше много голяма, сребриста бреза докосваше рамото й. Направена беше от бял мрамор, подобна по „ферма’“ на крилат сфинкс, но вместо да бъдат спуснати вертикално от двете страни, крилата бяха вдигнати така, сякаш тя се готвеше да кацне. Пиедесталът, както ми се стори, беше от бронз и силно зеленясал. Оказа се, че ликът е обърнат към мен; безжизнените очи сякаш ме наблюдаваха; по устните витаеше едва доловима усмивка. Фигурата беше крайно пострадала от времето и това налагаше неприятното усещане за някаква болест. За момент се загледах в нея — половин минута навярно или половин час. Тя като че ли ту приближаваше, ту се отдалечаваше, докато градушката пред нея ту се сгъстяваше, ту изтъняваше. Накрая откъснах поглед и видях как завесата от град съвсем изтъня и небето започна да светлее с обещание за слънце.