Вдигнах очи към надвесената бяла фигура и изведнъж ме обзе мисълта за пълното безразсъдство на моето пътешествие. Какво ли щеше да се окаже, когато тази мъглява завеса се отдръпне напълно? Какво ли се е случило с хората? Ами ако жестокостта се е превърнала във всеобща страст? Ако в този отрязък от време расата е загубила своята мъжественост и се е изродила в нещо нечовешко, лишено от състрадание, при това непреодолимо силно? Сигурно щях да им се сторя някой див звяр от стария свят, само че поради приликата още по-страховит и отвратителен — мръсно създание, което незабавно трябва да бъде убито.
Забелязах вече и други необхватни форми, грамадни здания с преплетени парапети и високи колони, а зад тях залесен хълмист склон, който някак особено се спускаше към мен през затихващата буря. Обзе ме панически страх. Извърнах се неистово към Машината на времето и се заех да я изправя. Докато се мъчех така, слънчевите лъчи пробиха гръмотевичната буря. Сивият порой бе пометен нататък и след малко се оттегли като провлачената мантия на някой призрак. Над мен, в наситената синева на лятното небе, няколко малки кафеникави облачни късове се завъртяха и стопиха. Наоколо се откроиха ясно огромните сгради, блеснали след градоносната буря и оградени с бяло от нападалите и още нестопени ледени парченца град. Имах чувството, че съм гол сред един непознат свят. Навярно така се чувствува птица в открито небе, уверена, че над нея кръжи ястреб, който след малко ще я нападне. Страхът ми прерасна в някаква истерия. Поех си въздух, стиснах зъби и отново се вкопчих яростно, с китки и колене в машината. Тя ме чукна силно по брадичката. С едната ръка на седалката, а другата — на лоста, стоях и тежко пъшках, готов отново да се кача.
Ала заедно с твърдото решение незабавно да отстъпя у мен отново се появи смелостта. Сега вече погледнах този свят на далечното бъдеще с по-голямо любопитство и не така боязливо. В кръглото отверстие високо на стената на една по-близка къща съзрях няколко фигури, облечени с пищни меки одежди. Бяха ме видели и обърнаха лица към мен.
После дочух наблизо гласове. През храстите покрай белия сфинкс се показаха главите и раменете на тичащи хора. Един от тях излезе на пътеката, водеща право към неголямата морава, където стоях до машината си. Беше дребно създание — високо около четири фута, — облечено с пурпурна туника, захваната в кръста с кожен колан. Беше обуто със сандали или мокасини — не успях ясно да ги различа; до коленете краката му бяха боси, а на главата си нямаше нищо. Обръщайки внимание на това, едва сега забелязах колко топло е тук.
Бях удивен от красотата и грацията на това създание, но и от неописуемата му накърнимост. Поруменялото му лице ми напомни за болните от охтика с онази болезнена хубост, за която навремето толкова често чувахме. Когато го видях, смелостта ми изведнъж се възвърна. Свалих ръце от машината.
Четири
След миг стояхме един срещу друг с този слабоват представител на бъдещето. Той се запъти право към мен и се усмихна. Изведнъж ме удиви отсъствието на какъвто и да е страх в поведението му. После той се извърна към двамината, които вървяха след него, и им заговори на някакъв непонятен, много нежен и плавен език.
Заприиждаха и другите и не след дълго около мен се насъбра малка група от десетина подобни изящни същества. Едно от тях ми каза нещо. Колкото и чудно да ви се стори, хрумна ми, че моят глас е прекалено груб и плътен за тях. Затова тръснах глава и, сочейки ушите си, отново я тръснах. Той направи още една крачка и нерешително докосна ръката ми. Усетих и други меки пипалца по гърба и раменете си. Очевидно искаха да се уверят, че съм истински. В това нямаше нищо обезпокояващо. Нещо у тези симпатични човечета действително будеше доверие — някаква изискана деликатност, детинска непосредственост. При това те изглеждаха тъй крехки, че си представях как бих разхвърлял дузина от тях като най-обикновени кегли. Все пак направих внезапно движение, за да ги предупредя, когато видях как малките им розови ръце заопипваха Машината на времето и, докато още не беше късно, се досетих за опасността, която до този момент бях забравил: присегнах се над предпазните перила, отвинтих ръчките за привеждане в действие и ги пъхнах в джоба си. После се обърнах пак, за да измисля какво да сторя, та горе-долу да се разбера с тях.