Като се вгледах обаче по-отблизо в чертите им, забелязах някои особености в тези симпатични, подобни на дрезденски порцелан същества. Косите им, неизменно къдрави, завършваха на прави, заострени снопчета както на врата, така и край скулите им; по лицата им нямаше и следа от косми, а ушите им бяха съвършено миниатюрни. Устните им бяха малки, възтънки и яркочервени, а брадичките им заострени и в края заоблени като малко топче. Гледаха ме с големи и добродушни очи и — това навярно ще ви прозвучи малко самолюбиво от моя страна — стори ми се дори, че не проявяват кой знае какъв интерес към мен, поне не както очаквах.
И тъй като те не направиха никакво усилие да установят контакт с мен, а просто стояха наоколо, усмихваха се и разговаряха кротко и напевно помежду си, заприказвах ги аз. Посочих Машината на времето и себе си. После, като се позамислих за момент как да изразя понятието време, протегнах пръст към слънцето. Някаква чудата симпатична фигурка с карирани пурпурно-бели дрехи проследи жеста ми и удивително наподоби гръмотевица.
Останах зашеметен, макар намерението на тази постъпка да беше предено ясно. Тозчас в ума ми се появи въпросът: глупави ли са тези същества? Трудно бихте си обяснили как ме озадачи това. Разбирате ли, винаги съм очаквал, че хората от осемстотин и две хиляди и не знам коя година ще са ни изпреварили неимоверно много по знания, в изкуството, във всичко. И точно тогава един от тях ненадейно ми задава въпрос, който го поставя на интелектуалното ниво на някое днешно петгодишно дете — да ме пита, представете си, дали не съм паднал от слънцето с някоя мълния! Това оправдаваше напълно мнението ми, което си бях създал още като видях дрехите им, нежните им леки крайници и крехките им черти. Умът ми бе обладан от силна вълна на разочарование. За момент изпитах чувството, че напразно съм построил Машината на времето.
Кимнах, посочих слънцето и им демонстрирах тъй изразително гръмотевичния трясък, че направо ги стъписах. Всички отстъпиха крачка назад и се поклониха. После до мен приближи усмихнат мъж, понесъл гирлянд от съвсем непознати красиви цветя и ми го окачи на врата. Идеята му бе посрещната с мелодични ръкопляскания; а след това всички хукнаха да берат цветя и усмихнати да ги мятат по мен, докато накрая едва не ме затрупаха. Вие, които никога не сте виждали такива цветя, трудно можете да си представите колко нежни и прелестни са ги направили безбройните години на култивиране. В този миг някой предложи играчката им да бъде поставена на показ в най-близката сграда и така аз бях поведен покрай беломраморния сфинкс, който като че през цялото време беше наблюдавал с усмивка моето удивление, към едно необятно сиво здание от дялан камък. Докато крачех с тях, дойде ми наум споменът за лековерните ми очаквания за изключително сериозно и интелектуално потомство и това безпределно ме развесели.
Сградата имаше просторно преддверие, а размерите й бяха колосални. Аз, естествено, бях зает да наблюдавам растящата тълпа от дребосъци и широко зейналия пред мен портал, здрачен и загадъчен. Първото ми впечатление от света, който съгледах над главите им, беше безкрайна плетеница от живописни храсти и цветя в отдавна изоставена градина, но без бурени. Пред очите ми се простираха множество високи тънки стебла с чудновати бели цветове, чиито восъчни листенца бяха с дължина около един фут. Растяха в безпорядък наоколо, сякаш диви сред пъстрите храсти, но, както казах, в този момент не успях да ги разгледам подробно. Машината на времето беше изоставена на тревата между рододендроните.
Арката над главния вход беше богато украсена с резба, но аз, разбира се, не сполучих да разгледам отблизо резбата, макар като минавах под нея да ми се стори, че напомня стари финикийски орнаменти, и ме изненада колко зле изпочупени и разнебитени бяха те. На входа ме посрещнаха неколцина още по-ярко облечени хора и ние пристъпихме вътре, аз — с изпоцапани одежди от деветнадесетия век, някаква съвсем неуместна гротеска с венец от цветя обкръжен от нарастваща тълпа с пъстроцветни пастелни туники и ослепително бели ръце и крака, сред звънък смях и радостна реч.
Големият портал водеше към обширен салон с кафяви тапети. Таванът тънеше в сянка, а прозорците, донякъде с цветни стъкла, а нагоре изпочупени, пропускаха мека и приятна светлина. Подът представляваше огромни блокове от някакъв много твърд бял метал, но не плочи, нито мозайка, просто блокове, при това тъй изтъркани, навярно от постоянното движение на отминалите поколения, че по най-често използваните места бяха силно вдълбани. Напреко по дължината на салона бяха наредени многобройни маси от плосък полиран камък, на около фут от земята, а върху тях се виждаха купчини плодове. Различих неестествено едри ягоди и портокали, но останалите виждах за първи път.