Между масите бяха пръснати множество възглавници. Моите домакини се настаниха по тях, припявайки ми да сторя същото. Без да се церемонят повече, те се заеха да ядат плодовете направо с ръце и да хвърлят корите, дръжките и прочее остатъци в заоблените отвори по краищата на масите. Не се посвених да последвам примера им, защото усещах жажда и глад. Докато правех това, заразглеждах вече спокойно салона.
Най-силно ме порази, струва ми се, порутеният му вид. Стъклописите по прозорците, които представляваха само геометрични форми, бяха целите изпочупени, а завесите, които се спускаха в долната им половина, бяха покрити с плътен слой прах. С крайчеца на окото долових, че ъгълът на мраморната маса до мен беше пропукан. И все пак общото впечатление беше, че наоколо цари изключителен разкош и красота. В салона се хранеха може би няколко стотици люде и повечето от тях, седнали колкото е възможно по-близко до мен, ме наблюдаваха с интерес, а очичките им бляскаха над плодовете, които ръфаха. Всички бяха облечени с едни и същи меки, макар и очевидно здрави, копринени дрехи. И така, изглежда, плодовете съставляваха единственото им ядене. Тези люде от далечното бъдеще бяха заклети вегетарианци и докато им гостувах, макар и да ме обземаха някои нечисти копнения, се налагаше и аз да стана плодоядец. Наистина впоследствие разбрах, че конете, добитъкът, овцете и кучетата са изчезнали също като ихтиозаврите. Но плодовете се оказаха много вкусни; един особено, който вероятно зрееше през цялото време, докато пребивавах там, някакъв хлебен сорт в тристенна черупка — беше много апетитен и винаги го предпочитах пред другите. Отначало се озадачавах пред всички тези неизвестни плодове и още по-неизвестни цветя, ала след това започнах да осъзнавам тяхното значение.
Досега ви разказвах за плодовия си обяд в далечното бъдеще. Но веднага щом утолих малко апетита си, реших да положа усилия да понауча езика на новите си приятели. Очевидно това трябваше да бъде следващата крачка. Плодовете бяха удобна тема като начало и поемайки в ръка един, заиздавах ред въпросителни звуци и знаци. Сериозно се затрудних да изразя мислите си. Отначало мъчителните ми действия предизвикаха изненадани погледи или неукротим смях, но малко след това някакво светлокосо дребно създание навярно се досети за намерението ми и повтори една дума. Наложи се да се разбъбрят и да си обяснят надълго и нашироко помежду си за какво става дума, а първите ми опити да произнеса изисканите тънички звуци на техния език събудиха невероятно веселие. Аз обаче се чувствувах като учител сред деца и проявих усърдие, затова не след дълго вече имах на разположение поне дузина съществителни имена; после преминах на показателните местоимения и дори на глагола „ям“. Но всичко това ставаше бавно и дребосъците скоро се умориха и поискаха да се измъкнат от въпросите ми, затова реших, по-скоро по необходимост, да им предоставя възможността те да ми предават кратки уроци, щом желаят така. Не след дълго открих, че уроците действително бяха съвсем кратки, защото никога не бях срещал по-лениви и по-неенергични хора.
Скоро забелязах и нещо много чудновато у домакините ми — липса на интерес. Те идваха при мен с нетърпеливи викове на удивление, като деца, но също като децата много скоро се отказваха да ме разглеждат и хукваха след някоя друга играчка. Едва когато вечерята и усилията ми да разговарям приключиха, видях, че почти всички, които в началото ме бяха наобиколили, си бяха отишли. Чудно колко скоро и аз престанах да уважавам тези дребосъци. Затова още щом задоволих глада си, излязох пред портала отново сред огрения от слънцето свят. Продължих да срещам още такива люде от бъдещето, които тръгваха след мен да си побъбрят и да ми се посмеят и като ми се усмихваха, приятелски махваха с ръка и отново ме изоставяха на собствените ми грижи.
Когато се озовах извън просторния салон, над света се беше спуснал вечерният покой и пейзажът се къпеше в топлите отблясъци на залязващото слънце. Отначало много се обърках. Всичко бе тъй различно от света, който познавах — дори цветята. Голямото здание, от което бях излязъл, се намираше на полегатия склон на обширна речна долина, ала Темза се беше изместила навярно на миля от сегашното си положение. Реших да се изкатеря на върха на едно възвишение, на около миля и половина по-нататък, откъдето щях по-добре да разгледам нашата планета от осемстотин и две хиляди седемстотин и първата година. Защото, нека обясня, тъкмо тази дата отмерваха малките уреди на моята машина.