Сигурно бих се успокоил, ако можех да си представя, че малките жители са скрили моя механизъм под някой навес, стига да не бях тъй уверен в тяхната физическа и интелектуална немощ. Това именно ме смайваше: чувството за някаква неподозирана от мен до този момент сила, с чиято намеса бе изчезнало моето изобретение. В едно обаче бях сигурен: машината не можеше да се движи във времето, освен ако някоя друга епоха не произведеше точното й копие. Прикачването на лостовете — след малко ще ви покажа как става това — пречеше на всеки, който би се опитал да тръгне с нея, когато лостовете са извадени. Беше придвижена и скрита само в пространството. Но къде тогава можеше да бъде?
Вероятно съм изпаднал в някаква истерия. Спомням си, че тичах като смахнат напосоки сред осветените от луната храсти около сфинкса, разбуждайки някакво бяло животно, което на неясната светлина бях взел за малък елен. Помня също, късно през нощта, как удрях със свити юмруци храстите, докато от прекършените клони кокалчетата на ръцете ми се изпонарязаха и закървиха. После, хлипащ и съсипан от мъка, се спуснах към огромното каменно здание. Големият салон беше тъмен, утихнал и пуст. Подхлъзнах се по неравния под и паднах върху една от малахитовите маси, като едва не си счупих глезена. Запалих кибритена клечка и запристъпвах покрай прашните завеси, за които вече ви разказах.
Открих втори огромен салон, отрупан с възглавници, по които спяха десетина дребосъци. Без съмнение те много се озадачиха от второто ми появяване, идвайки съвсем ненадейно от тишината на нощта с необясним тропот и мъждиво пламъче на кибритената клечка. Защото те бяха забравили вече кибрита.
— Къде е моята Машина на времето? — заревах аз с пълен глас като някое сърдито дете, спуснах се върху им и ги разтърсих. Сигурно съм ги стъписал. Някои се разсмяха, но повечето наистина се изплашиха. Като ги видях да ме наобикалят, ми хрумна, че при тези обстоятелства постъпвам крайно глупаво, като се опитвам да събудя чувството им за страх. Защото, съдейки по поведението им денем, бях решил, че сигурно са забравили да се плашат.
Рязко захвърлих клечката и поваляйки някакъв човек пред себе си, тръгнах отново напосоки през просторната трапезария и излязох на лунната светлина. Дочух ужасени викове и малките им крака затупуркаха и се запрепъваха наоколо. Не си спомням точно какво правих, докато луната пълзеше нагоре по небето. Мисля, че ме влудяваше тъкмо неочакваният характер на моята загуба. Чувствувах се безнадеждно откъснат от своя род — едно неизвестно животно в един непознат свят. Трябва да съм се щурал като обезумял напред-назад, с крясъци и викове, отправени към бога и съдбата. В паметта ми е останала някаква страхотна отпадналост, която продължи през цялата тази дълга нощ на безкрайно отчаяние; помня, че надничах от едно невероятно място в друго, опипвах осветените от луната руини и докосвах странни същества в черните сенки; накрая легнах на земята до сфинкса и заридах, абсолютно изнемощял. Не ми беше останало нищо освен безкрайната мъка. А след това заспах, и когато отново се събудих, беше ден и няколко врабчета подскачаха по тревата толкова близо до мен, че можех да ги уловя с ръка.
Седнах, обгърнат от свежото утро, и се опитах да си припомня как съм попаднал тук и защо дълбоко в себе си усещам, че съм изоставен и нещастен. И тогава нещата ясно се подредиха в главата ми. На обикновената, разумна дневна светлина вече бях способен да огледам съвсем добре обстоятелствата. Сетих се за необузданото безсмислие на моята лудост от предната нощ и едва сега се оказах в състояние да размисля. „Ами ако стане най-лошото? — си казах аз. — Ако машината е безвъзвратно загубена или, да речем, унищожена? Ще се наложи да запазя спокойствие и да остана търпелив, да изуча навиците на тия хора, да си изясня характера на моята загуба и да разбера как да си набавя материали и инструменти; така че в края на краищата евентуално да си направя нова машина.“ Това би била единствената ми надежда, но все пак беше по-добре от отчаянието. При това този свят беше красив и интересен.
Може пък машината само да е преместена някъде. Въпреки това трябва да остана спокоен и търпелив, да намеря скривалището й и да си я възвърна силом или с хитрина. Мислейки така, криво-ляво се изправих на крака и се огледах, зачуден, къде бих могъл да се окъпя. Чувствувах се изтощен, вдървен и мръсен. Свежото утро предизвика у мен желание и аз да се освежа. Бях съсипан от емоции, И наистина, когато се заех с работа, аз се изумих от несъстоятелното си безпокойство предната нощ. Внимателно разгледах тревата по полянката. Известно време разпитвах, доколкото можех, който ми попадне от дребосъците, но без успех. Всички те все не смогваха да разберат жестовете ми; някои направо се втрещяваха, други взимаха знаците ми за шега и се смееха. Едва въздържах ръцете си по-далеч от симпатичните им усмихнати личица. Желанието ми беше доста нелепо, ала дяволът, роден от страха и слепия гняв, трудно се обуздаваше и все гореше от нетърпение да се възползва от объркването ми. Меката земя под мен ми даде по-добър съвет. Намерих дълбока бразда, издълбана точно между пиедестала на сфинкса и белезите, оставени от собствените ми крака, когато при пристигането ми се бях мъчил да преобърна машината. Наоколо имаше и други следи от стъпки, чудновати тънки стъпала като, да речем, на ленивец. Това насочи вниманието ми към пиедестала. Беше изработен, както вече споменах, от бронз. Само че не беше обикновен блок, а украсен от четирите страни с дълбоко очертани плочи. Приближих и почуках по тях. Пиедесталът беше кух. Разгледах най-внимателно страничните плочи и открих, че не са отлети заедно с рамката. Дръжки или панти нямаше, но очевидно страничните плочи, ако представляваха врати, както предположих, се отваряха отвътре. Едно нещо обаче ми стана ясно. Не беше нужно кой знае какво умствено усилие, за да проумея, че Машината на времето се намира в този пиедестал. Как беше попаднала там, беше вече друг въпрос.