Доколкото виждах, целият свят се простираше наоколо със същото щедро великолепие както долината на Темза. От всеки хълм, който изкачвах, съзирах едно и също изобилие от прелестни сгради, безкрайно разнообразни по отношение на материали и стилове, едни и същи кичести горички от вечнозелени растения, едни и същи отрупани с цвят дръвчета и бухнали храсти. Тук-там проблясваше като сребро вода, а по-нататък земята се гънеше в синкави вълнообразни възвишения и се губеше в лазура на небето. Малко особени ми се сториха и сега привлякоха вниманието ми някакви кръгли кладенци, няколко на брой и, както забелязах, много дълбоки. Един от тях се намираше край пътя към хълма, който бях изкачил по време на първата си разходка. Също като останалите беше обточен с бронз, украсен с чудновати орнаменти и покрит с малък купол, който го предпазваше от дъжда. Седнал отстрани на тези кладенци и взрян в тъмните им дълбини, не виждах да блещука вода, нито различавах отражението на запалена клечка кибрит. Но във всички чувах да кънти все едно: туп-туп-туп, като тътена на някаква голяма машина; по трептенето на пламъка на кибритената клечка открих, че по оста на тези кладенци се движи плътен въздушен поток. Хвърлих парче хартия в гърлото на един от тях и вместо да се спусне бавно надолу, то бе всмукано тутакси навътре.
След време започнах да свързвам тия кладенци с високите кули, пръснати наоколо по склоновете; защото на моменти над тях въздухът се раздвижваше така, както се вижда в горещи дни над огрения от слънчев зной морски бряг. Съпоставяйки тези неща, стигнах до категоричното заключение, че това е широка система от подземна вентилация, чието истинско предназначение трудно може да се обясни. Отначало бях склонен да я свържа със здравния апарат на тези хора. Това на пръв поглед бе най-правдоподобното обяснение, но затова пък абсолютно неправилно.
Тук трябва да призная, че докато се намирах в това истинско бъдеще, научих много малко за канализацията, звънците, способите на пренасяне и подобните устройства. В някои от представите за Утопията и идните времена, които съм чел, се дават огромни количества сведения за строителството, социалните придобивки и тем подобни. Но докато тези подробности могат много лесно да се измислят, когато цял един свят се съдържа във въображението на един човек, те са напълно непостижими за истинския пътешественик сред действителността, каквато аз заварих там. Представете си какво ще разказва за Лондон на своето племе един негър, току що пристигнал от Централна Африка? Какво би могъл да знае той за железопътните компании, за социалните движения, за телефонните и телеграфни проводници, за пощенските служби и за останалите неща? Ние все пак бихме имали желание да му ги обясним! Но колкото и да научи, каква част от това би могъл да предаде на своя непътувал приятел? Помислете само колко малка е пропастта между един негър и един бял от наше време и колко огромна е тя между мен и ония от Златната ера! Съзнавах колко много остава невидимо за мен, без да забравям удобствата, за които то допринасяше; но с изключение на общото ми впечатление за автоматизацията, боя се, че бих могъл да ви разкажа само нищожна част от различията.
По отношение на погребенията например не виждах никакви признаци за кремиране, нито нещо подобно на гробници. Но ми хрумна, че някъде все пак е възможно да има гробници (или крематориуми), които да остават извън обсега на моите наблюдения. Това беше също въпрос, който съзнателно си поставих, но по тази точка отначало любопитството ми претърпя силно поражение. Всичко това много ме озадачаваше, а се наложи да отбележа и още нещо, което ме озадачи докрай: сред тези хора нямаше нито възрастни, нито недъгави. Трябва да призная, че удовлетворението от първите ми теории за автоматизирана цивилизация и декадентствуващо човечество не трая дълго. Въпреки това не можех да измисля нищо друго. Ще ми позволите да изложа затрудненията си. Няколкото големи дворци, които подробно бях разгледал, представляваха обикновени жилища с просторни трапезарии и спални помещения. В тях не можеха да се открият никакви машини, нито някакви уреди. И все пак тези люде бяха облечени в приятни тъкани, които на моменти сигурно се нуждаеха от подменяне, а сандалите им, макар и неукрасени, бяха доста сложни образци на металната индустрия. Без съмнение те се произвеждаха по някакъв начин. А дребните хорица не проявяваха и капчица творчески усет. Наоколо нямаше магазини и работилници, нито някакви признаци за внос. През цялото време те си играеха кротко, къпеха се в реката, любеха се някак игриво, ядяха плодове и спяха. Не можех да разбера откъде идва прогресът.