А сега да се върнем към Машината на времето: нещо, не зная какво, я бе пренесло в кухия пиедестал на белия сфинкс. Защо? Да бяха ме убили, пак нямаше да се сетя. И тези безводни кладенци и блещукащите стълбове. Усещах, че ми липсва, нещо, за което да се заловя.
Усещах… как да ви кажа? Представете си, че откривате някакъв надпис с изречения тук и там на отличен и ясен английски, примесени с други изречения, съставени от съвършено неизвестни вам думи, дори букви. И така ето как ми се представи светът на осемстотин и две хиляди седемстотин и първата година на третия ден от моето пребиваване в него!
В този ден си намерих и приятелка — така да се каже. Докато наблюдавах как неколцина дребосъци се къпят в една плитчина, един от тях се вцепени и се понесе надолу. Течението по средата на реката беше доста бързо, ала не чак толкова буйно за един що-годе добър плувец. И за да ви дам някаква идея за необикновените недостатъци на тези същества, ще ви кажа, че ни едно от тях дори не понечи да се притече на помощ на слабоватите викове на дребната женица, която се давеше пред очите им. Когато осъзнах това, свалих набързо дрехите си и като нагазих малко по-навътре, подхванах нещастницата и я изкарах на сушата. Малка разтривка на крайниците я доведе в съзнание и доволен от постъпката си, аз си тръгнах. Бях вече тъй разочарован от тях, та не очаквах никаква благодарност. Тук обаче бях сгрешил.
Това се беше случило сутринта. Следобеда отново срещнах дребната женица, както я възприемах, тъкмо когато се връщах от поредната обиколка и тя ме посрещна с викове на радост и ми подари голям венец от цветя — очевидно изплетен специално за мен. Това направо ме смути. Възможно е да съм бил подтиснат. Все пак се постарах да покажа колко съм благодарен за този дар. Скоро седяхме в неголяма каменна ниша, увлечени в разговор, който се състоеше предимно от усмивки. Приятелското поведение на това създание ме трогваше точно както би ме трогнало някое дете. Подавахме си един другиму цветя, а тя ми целуваше ръцете. Същото правех и аз. Сетне се опитах да заговоря и разбрах, че името й е Уийна, което, макар и да не разбирах, някак съвсем й прилягаше. Така започна чудноватото ни приятелство, което продължи седмица и завърши както сега ще чуете!
Тя беше същинско дете. Непрекъснато искаше да е с мен. Опитваше да ме следва навсякъде и когато излязох на нова обиколка, ми се прииска да ме остави и затова избързах напред, а тя се измори и завика жално след мен. Но нали все пак ми се налагаше да се заема с проблемите на този свят. Казах си, че не съм дошъл в бъдещето, за да се занимавам с някакъв маловажен флирт. Независимо от това покрусата й, когато тръгвах без нея, беше тъй голяма, излиянията й при раздяла на моменти стигаха до безумие и според мен в последна сметка нейната преданост бе за мен колкото успокоение, толкова и мъка. Не зная защо, но тя за мен беше все пак голяма утеха. Мислех си, че нейната привързаност се дължи на детинска обич. Твърде късно разбрах обаче колко съм я наранил, като я напуснах. И твърде късно осъзнах напълно какво представляваше тя за мен. Защото, като проявяваше така обичта си и показваше по своему деликатно и незабележимо колко държи на мен, малкото, прилично на кукла създание, придаваше на завръщането ми в района на белия сфинкс усещането, че едва ли не се завръщам у дома; а превалях ли хълма, трескаво търсех с очи мъничката й фигурка в бяло и златисто.
От нея научих също, че светът още не се е отърсил от страха. Денем тя беше достатъчно смела и странно защо много ми вярваше; защото веднъж, в един много особен момент, аз я погледнах заплашително и тя само ми се засмя. Но се боеше от тъмното, боеше се от сенките, от черните неща. За нея тъмнината беше най-страховитото нещо. Като че извикваше у нея единствено по рода си безразсъдно усещане, което ме наведе на някои мисли и наблюдения. Така открих, наред с другите неща, че след здрач тези дребни хорица се събират в големите къщи и спят на многобройни групи. Влизането при тях без светлина ги хвърляше в силен смут. Никога не бях виждал вечер някой навън или сам у дома си. И въпреки това само от глупост не си взех поука от този страх и без да обръщам внимание на безпокойството на Уийна, настоях да спя далеч от тези дремещи тълпи.