Значи под краката ми земята сигурно е чудовищно богата на тунели и тези тунели представляват убежището на новата раса. Наличието на вентилационни шахти и кладенци по високите склонове — всъщност навсякъде освен по поречието — показваха колко универсални са техните укрепления. Съвсем естествено е тогава да приемем, че тъкмо в този изкуствен подземен свят бе създадена мрежа, необходима за спокойствието на расата на светлината. Идеята беше тъй очевидна, че аз тутакси я възприех и продължих да се занимавам с мисълта, по какъв начин се е разкъсала така човешката раса. Сигурно вече очаквате моята теория в цялостен вид; макар лично аз много скоро след това да установих колко далече е тя от истината.
Изхождайки от проблемите на нашата епоха, отначало ми се струваше ясно като бял ден, че ключът към цялото това положение е постепенното увеличаване на сегашната социална разлика между Капиталиста и Работника. Това без съмнение ще ви се види прекалено гротескно — и неизмеримо невероятно! — макар още отсега да съществуват обстоятелства, които сочат натам. Има такава тенденция да се използват подземните пространства за не тъй декоративни цели на цивилизацията. Градската железница на Лондон например, новите електрически железници, метрата, подземните работилници и ресторанти, всички те се увеличават и множат. Очевидно, мисля си аз, тази тенденция е растяла, докато промишлеността постепенно е загубила правото си да съществува на открито. Имам предвид, че тя все повече е потъвала във все по-дълбоки и по-големи подземни фабрики, изисквайки по този начин все повече време, докато най-накрая…! Нима сега един работник от източните квартали на Лондон не живее при такива изкуствено създадени условия, които практически го откъсват от естествената повърхност на земята? И отново склонността към разкош на по-богатите хора — която се дължи несъмнено на растящото усъвършенствуване на тяхното образование и разширяващата се пропаст между тях и грубата сила на бедните вече води до затваряне съобразно интересите им на значителни площи от повърхността на земята. Около Лондон например близо половината от по-добрите земи са забранени за външни лица. И същата тази увеличаваща се пропаст — която се дължи на продължителността и разходите на процеса на висшето образование и увеличените улеснения и изкушения за по-изискан начин на живот от страна на богатите — ще направят все по-рядка размяната между класите, насърчаването на смесените бракове, което в момента забавя разцепването на нашия вид по линията на социалните пластове. И така накрая над земята ще останат Имащите, които ще се интересуват от удоволствията, удобствата и красотата, а под земята — Нямащите, работниците, които ще продължат да се приспособяват към условията на своя труд. Попаднали там, те несъмнено ще трябва да плащат данък, и то немалък, за вентилирането на своите пещери, а ако откажат, ще умрат от глад или ще се задушат от неизплатени дългове. Тези от тях, които не са способни да се приспособят и се разбунтуват, ще умрат, накрая, тъй като равновесието ще трябва да се поддържа, оцелелите ще съумеят да се нагодят към условията на подземния живот, ще станат щастливи по своему, също като хората от Горния свят. И разбира се, съвсем естествено ще настъпят изисканата красота и линеещата бледина.
Голямото тържество на човечеството, за което бях мечтал, прие нов вид в мислите ми. Това не беше тържеството на нравственото възпитание и всеобщото сътрудничество, каквото си бях представял. Вместо това виждах истинската аристокрация, въоръжена с усъвършенствувана наука и извеждаща до логически край днешната индустриална система. Нейното тържество не беше просто тържество над природата, а тържество над природата и над нашия брат. Такава, искам да ви предупредя, беше моята теория в оня момент. Нямах убедителен екскурзовод според модела на утопичните книги. Моето обяснение може би е абсолютно погрешно. Но още си мисля, че е всъщност най-правдоподобното. Дори и при такова предположение уравновесената цивилизация навярно отдавна беше превалила своя зенит и сега вече гниеше. Прекалено съвършената сигурност на обитателите на Горния свят ги бе довела до бавна деградация, до всеобщо смаляване на ръста, на силата и интелекта. Това личеше съвсем ясно. Още не подозирах какво се бе случило с обитателите на Подземния свят; но от онова, което бях видял от Морлоките — така между другото се наричаха тези същества, — можех да си дам сметка за още по-безмерната модификация на човешкия тип от Елоите, красивата раса, която вече познавах.
И тогава заприиждаха тревожните съмнения. Защо Морлоките ми бяха откраднали Машината на времето? Защото бях сигурен, че именно те я бяха взели. Защо, след като Елоите са господари, не могат да ми възвърнат машината? И защо се страхуваха толкова от тъмнината? Продължих, както ви казах, да разпитвам Уийна за Подземния свят и пак останах разочарован. Отначало тя не искаше да разбере въпросите ми, а сега направо отказа да отговаря. Трепереше, като че ли темата беше непоносима. А когато настоях, навярно малко по-грубо, тя се разрида. Това бяха единствените сълзи освен моите, на които станах свидетел в тази Златна епоха. Когато ги видях, незабавно престанах да я тормозя за Морлоките и се заех да прогоня тези признаци на човешкото наследство от очите на Уийна. Много скоро тя се усмихна и запляска с ръце, докато аз тържествено палех клечка кибрит.